Някъде отгоре вахтеният оповести залеза; никакъв друг звук не проникваше при нея освен плясъка на вълните и приглушения крясък на морските птици. Корабът сякаш бе изоставен — моряците бяха на брега.
Мириамел не се изненада, когато вратата на каютата се отвори тихо и някой тежко се отпусна до нея на леглото.
Пръстът на Аспитис мина по лицето й. Мириамел се обърна на другата страна, искаше й се да може да придърпа сенките върху себе си като одеяло, искаше отново да е дете и да живее край океана, в който да няма килпа, океан, в който бурите едва-едва докосват вълните и изчезват със златния изгрев на слънцето.
— Милейди… — прошепна той. — О, толкова съжалявам! Страдате, нали?
Мириамел не каза нищо; гласът му бе успокояващ балсам за болезнените й мисли. Той заговори отново — казваше й колко е красива и мила. В трескавата й тъга думите му не бяха много повече от празнословие, но гласът му бе ласкав и вдъхващ увереност. Тя усещаше, че я успокоява и приласкава като разтревожен кон. А после той се плъзна под чаршафа й и тя усети кожата му до своята — топла, гладка и стегната. Тя възрази, но с нежно мърморене, без истинско недоволство — по някакъв начин и това изглеждаше любезност от негова страна.
Устните му бяха на врата й. Ръцете му се плъзгаха по нея със спокойна увереност, като че ли държаха нещо прекрасно, което принадлежи само на него. Сълзите й бликнаха отново. Преизпълнена със самота, тя го остави да я привлече в прегръдките си, но не можеше да усеща докосването му безчувствено. Докато част от нея копнееше да бъде единствено прегръщана, да бъде потопена в успокоителна топлина — сигурно пристанище като това, в което „Облакът на Еадне“ се люшкаше на котвата си, необезпокояван от бурите, които помитаха великия океан — едно различно аз искаше да се освободи и яростно да се сблъска с опасността. А и още една сянка се таеше по-дълбоко в нея, някакво тъмно недоволство, оковало сърцето й с вериги от желязо.
Слабата светлина, която се процеждаше под вратата, затрепка в косата на Аспитис, когато той се притисна към нея. Ами ако някой влезеше? Нямаше резе, на вратата нямаше резе! Тя започна да се бори. Разбрал погрешно страха й, той й зашепна успокоително колко е красива.
Къдриците му бяха прекрасни. Главата му приличаше на гора, тъмният му силует се извисяваше като планински връх. Тя изстена, неспособна да устои на подобна непреклонност.
Времето течеше неусетно и Мириамел усети, че се унася. Аспитис заговори пак.
Той я обичаше — добрината й, ума й, красотата й.
Думите му, подобно на прегръдки, бяха възпламеняващи. Тя не обичаше ласкателствата, но усети, че съпротивата й се топи от силата и увереността му. Беше го грижа за нея, поне малко. Той би могъл да я скрие далеч в тъмнината, да я придърпа около нея като наметало. Тя щеше да изчезне в дълбините на закрилата му, докато светът не се оправеше.
Корабът се люлееше върху вълните.
Той щеше да я защити от тези, които искаха да й навредят, нали така бе казал. Той никога нямаше да я изостави.
И тя му се отдаде. Имаше болка, но също така имаше и обещания. Мириамел не се бе надявала на нищо повече. По някакъв начин това бе урок, който светът вече й бе преподал.
Обляна в странни, нови чувства, несвикнала с нито едно от тях, Мириамел седеше на масата срещу Аспитис и побутваше храната си от единия край на чинията към другия. Не можеше да разбере защо графът я бе принудил да седне с него в ярко осветената каюта. Не можеше да разбере защо не е дори съвсем мъничко тъжна.
Един войник потропа на вратата и влезе.
— Хванахме го, господарю. — В гласа му ясно се долавяше удовлетворение. Седналата срещу Аспитис Мириамел се напрегна.
Войникът отстъпи настрани и двама други стражи довлякоха Кадрах — беше се отпуснал в ръцете им и главата му клюмаше. Били ли го бяха? Мириамел го съжали и за миг й се догади. Почти се бе надявала, че Кадрах просто ще изчезне, така че няма да й се налага да го види пак. По-лесно бе да го мрази, когато той не беше наблизо.
— Пиян е, господарю — каза пазачът, — и вони. Намерихме го в „Пернатата змиорка“ на източния док. Купил си място на един търговски кораб, обаче го проиграл на зарове.
Кадрах ги погледна с помътнелите си очи — лицето му се бе отпуснало от отчаяние. Мириамел можеше да усети вонята на вино дори и от другата страна на масата.
— Щото щях да си го върна… Щяхме… — Той тръсна глава. — А може би не. Късметът ми изневери. Водата се надига…