Аспитис стана, заобиколи масата и сграбчи монаха за брадичката. Стисна я силно и повдигна розовото лице на Кадрах, докато очите им се срещнаха. После се обърна към Мириамел.
— Напивал ли се е така и преди, лейди Мария?
Мириамел кимна безпомощно. Искаше й се да е някъде другаде.
— Да.
Аспитис отново се обърна към монаха.
— Странен човек. Защо просто не напусне службата си при баща ви, вместо да бяга като престъпник? — Графът погледна оръженосеца си. — Сигурен ли си, че нищо не липсва?
— Нищо, господарю.
Кадрах се опита да се освободи от пръстите на графа и изсумтя:
— Имах си мое злато. Нищо не съм откраднал. Трябва да се махна оттук… — Очите му опитаха да се съсредоточат върху Мириамел и в гласа му прозвуча отчаяние. — Страшна… буря… идва. Много страшна.
Графът на Еадне пусна брадичката на монаха и избърса пръстите си в покривката.
— Плашиш се от някаква си буря? Знаех си, че не си добър моряк, но все пак… това е много странно. Ако бе мой поданик, жив щях да те одера за този номер. Как смееш да изоставиш невинната си повереница?… Той няма вече да спи във вашата каюта, лейди Мария. — Усмивката на графа бе неестествено успокояваща. — Може да е полудял… или пък е от пиенето. Казва, че ни заплашва опасност, но според мен самият той е опасен. Ще го държим под ключ, докато не ви върна в Набан, а после ще го предадем на Майката Църква, за да го бичуват.
— Под ключ? — възкликна Мириамел. — И да го бичуват?!
— Не мога да го оставя свободен, за да ви тормози или да ви тревожи, милейди. — Графът се обърна към стражите си. — Трюмът ще му се отрази добре. Дайте му вода и хляб, обаче преди това го оковете.
— О, не! — Мириамел бе ужасена. Колкото и да презираше монаха и страхливото му предателство, мисълта за което и да било живо същество, принудено да носи окови и затворено в тъмна дупка…
— Милейди. — Тонът на Аспитис бе любезен, но решителен. — На моя кораб трябва да цари ред. Аз ви предоставих убежище, а също и на този човек. Той бе ваш пазител. И предаде доверието ви. Все още не съм сигурен, че не е откраднал нищо от мен или че не мисли да продаде сведения за моята задача тук, във Винита. Ще трябва да оставите тази мъжка работа на мен, прекрасна Мария. — Той махна с ръка и стражите отведоха Кадрах.
Мириамел се разплака и скочи от стола си.
— Извинете ме, граф Аспитис. — Тя тръгна към вратата. — Трябва да си легна.
Той я сграбчи за ръката и я обърна към себе си. Тя извърна лице. Знаеше колко глупаво изглежда: зачервени очи и мокри бузи.
— Моля те. Освободи монаха.
— Знам, че си много притеснена, прекрасна Мария — меко каза Аспитис. — Не се страхувай. Обещах, че ще те пазя.
Тя усети, че се предава и става отстъпчива. Силата й сякаш изчезваше. Беше се уморила да бяга и да се крие. Искаше единствено някой да я прегръща и всичко друго да изчезне…
Мириамел потрепери и се отскубна от прегръдката му.
— Не! Грешно е. Грешно! Ако не го освободите, няма да остана на този кораб! — Тя излезе; залиташе и не виждаше почти нищо.
Аспитис я хвана много преди да стигне стълбата към палубата. Ган Итай си тананикаше тихо в тъмнината над тях.
— Лейди, разстроена сте — каза той. — Както сама казахте, трябва да си легнете.
Тя се съпротивляваше, но хватката му бе силна.
— Пусни ме! Не искам да оставам тук! Ще сляза на брега и сама ще намеря превоз от Винита.
— Не, милейди, няма да го направите.
— Пусни ме! Боли!
Песента на Ган Итай над тях като че ли спря.
Аспитис се наведе. Лицето му почти се долепи до нейното.
— Мисля, че има някои неща между нас, които трябва да се изяснят. — Той се засмя. — Всъщност има много неща, за които да си говорим — по-късно. Сега отиваш в каютата си. Аз ще свърша с вечерята си и ще дойда.
— Няма да отида.
— Ще отидеш.
Каза го с такава увереност, че гневният й отговор заседна в гърлото й. Обзе я страх. Аспитис я придърпа още по-близо до себе си и я поведе по коридора.
Песента на Ган Итай наистина бе спряла. Сега започна отново — издигаше се и заглъхваше: нискито пееше на нощта и морето.
27. Черната шейна
— Приближават се — задъхано рече Слудиг. — Ако твоят Камък на раздялата е на повече от половин левга оттук, дребосъко, ще трябва да се обърнем и да се бием.