Бинабик изтърси водата от качулката си и се наведе над врата на Куантака. Вълчицата бе изплезила език, гърдите й се надуваха и спадаха като ковашко духало. Бягаха през опустошената от бурята гора още от пукването на зората.
— Иска ми се да можех да ти кажа, че е близо, Слудиг. Не знам колко още остава, но се страхувам, че е почти ден яздене. — Тролът погали мократа козина на Куантака. — Славен пробег, приятелко. — Тя не му обърна внимание, тъй като лочеше дъждовна вода от един прогнил дънер.
— Великаните ни преследват — мрачно каза Слудиг. — Започнали са да харесват човешко месо. — Той поклати глава. — Когато най-накрая организираме съпротивата, ще съжаляват за това.
Бинабик се намръщи и изсумтя:
— Прекалено съм дребен, за да бъда задоволително голяма хапка, така че няма да им губя времето, като им позволя да ме хванат. По този начин никой няма да съжалява.
Над вятъра се издигна продължителен тътнещ вой, така близо, че смразяваше кръвта.
— Проклет да съм! — изръмжа Слудиг и потупа ножницата на меча си. — Не са по-далеч, отколкото бяха преди час! Да не тичат с бързината на конете?
— Както изглежда, почти — отвърна Бинабик. — Дали не трябва да навлезем по-навътре в гората? По-гъстите дървета може и да ги забавят.
— Нали си мислеше, че и излизането от равнините ще ги забави.
— Ако оживеем, ще можеш непрекъснато да ми казваш колко не съм бил прав — изръмжа Бинабик и се хвана по-здраво за гъстата козина на Куантака. — Обаче, освен ако не си измислил как да полетим, трябва да продължим да яздим.
Вятърът донесе поредния вой.
Слудиг сечеше храсталака, докато слизаха надолу по дългия горист склон.
— Мечът ми ще се изтъпи тъкмо когато най-много се нуждая от него — оплака се той.
Бинабик, който водеше върволицата плашливи коне, се спъна, падна на калната земя и се пързулна по склона. Конете започнаха да подскачат и да се блъскат, ограничени от пътеката, която Слудиг бе изсякъл сред гъстия шубрак. Тролът се изправи и хвана юздите на коня-водач.
— Кинкипа! Тази буря няма край!
Успяха да слязат от хълма чак по обяд. Изглежда, упованието на Бинабик в горското прикритие бе оправдано поне частично: виковете на хунен станаха малко по-слаби, въпреки че не изчезнаха напълно. Гората като че ли ставаше по-рядка. Дърветата все още бяха огромни, но не така величествени като събратята си, които растяха по-навътре в Алдхеорте.
Дърветата — дъбове и високи ели — бяха окичени с увивни растения. Тревата и храсталакът ставаха по-гъсти и дори в този необичайно студен сезон няколко жълти и сини цветя повдигаха главички над калта и трепкаха под проливния дъжд. Ако не беше пороят и хапещият вятър, гората щеше да е рядко красива.
Най-накрая стигнаха основата на хълма и се изкатериха на една каменна издатина, за да поизстържат калта от ботушите си и да поизчистят дрехите си преди да продължат. Слудиг погледна назад към хълма и посочи с пръст.
— Милостива Елисия! Погледни, дребосъко!
Далеч нагоре по хълма, но все пак ужасяващо близо, няколко бели фигури си проправяха път през листака и размахваха дългите си ръце като маймуни от Наскаду. Един от великаните вдигна глава — лицето му бе като черна дупка на фона на бялата разрошена козина — и изрева гръмовно. Викът отекна над мократа гора и конят на Слудиг се изправи на задните си крака от ужас.
— Това е състезание — каза Бинабик. Кръглото му кафяво лице бе пребледняло. — И до този момент те печелят.
Куантака скочи от каменната издатина и тролът едва успя да се вкопчи във врата й. Слудиг ги последва, като водеше останалите животни. Копитата шляпаха в наквасената земя.
Тъй като бързаха, обзети от страх, мина доста време, преди да забележат, че земята, макар и все още обрасла с шубраци, е станала необичайно равна. Яздеха покрай отдавна пресъхнало речно корито, което сега отново се бе напълнило с пенеща се, бурно течаща дъждовна вода. Тук-там по бреговете имаше оплетени в корени камъни, покрити с вековен мъх и виещи се растения.
— Приличат ми на основи на мостове или рухнали сгради — извика Слудиг.
— Прав си — отвърна Бинабик. — Надявам се това да означава, че наближаваме целта си. Тук ситите някога са имали голям град. — Той се наведе напред и прегърна Куантака, за да прескочат един повален дънер.