— Мислиш ли, че това ще задържи великаните? — попита Слудиг. — Нали каза, че копачите не харесват местата, по които са живели ситите.
— Те не харесват гората и гората също не ги харесва — каза тролът и потупа вълчицата да спре. — Хунен като че ли не страдат от същия проблем — може би защото са по-малко умни или защото се плашат по-трудно. Или може би защото не копаят. Не знам. — Той наклони глава и се заслуша. Бе трудно да се чуе каквото и да било заради безжалостното съскащо почукване на дъжда по листата, но поне в този момент заобикалящата ги гора изглеждаше безопасна. — Ще следваме водата. — Той посочи новопоявилата се река, която бързаше покрай тях и носеше счупени от бурята клони. — Сесуад’ра, Камъкът на раздялата, е в долината до края на гората, съвсем близо до град Енки-е-Шао’сейе, в чиито покрайнини сме сега. — Той размаха малката си ръка. — Реката тече към долината, така че е разумно да я последваме.
— Тогава по-малко говорене и повече следване — отвърна Слудиг.
— В живота си съм говорил и на уши, които са ценили думите ми повече — каза Бинабик малко намръщено, но сви рамене и подкара Куантака напред.
Яздеха покрай неизброими останки от голям и отдавна необитаван град. Части от стари стени проблясваха под храсталака — купчини бледи натрошени камъни, нещастни като загубени овце. На други места се бяха оголили основите на подкопани кули, извити и празни като древни челюсти, задушени от паразитен мъх. За разлика от Да’ай Чикица, тук гората бе направила повече от това да прорасте в Енки-е-Шао’сейе: от града не бе останало нищо, освен едва доловими следи. Гората, винаги била част от това място, през хилядолетията се бе превърнала в разрушител и бе задушила сложно изработените каменни постройки с безброй подобни на змии растения, бе ги обвила с корени и клони, които търпеливо бяха разрушили дори и несравнимите творения на ситските строители, и отново бе превърнала всичко в кал и мокър пясък.
В рушащите се руини на Енки-е-Шао’сейе бе останало малко живец. Те сякаш показваха единствено, че дори и ситите са подвластни на повея на времето; че всяко творение на ръцете, независимо от своето съвършенство, най-накрая трябва да стигне до незавиден край.
Бинабик и Слудиг откриха пътека, която се спускаше покрай брега на реката, и започнаха да се движат по-бързо. Не чуваха нищо, освен звуците на собственото си движение и бяха доволни от това. Точно както бе предвидил тролът, земята започна да се накланя по-осезаемо и да се спуска на югозапад. Въпреки многобройните си извивки реката също течеше в тази посока — водата набираше скорост и сякаш бе обзета от нещо, което почти приличаше на ентусиазъм. Тя решително се мяташе към бреговете, като че ли се стремеше да е навсякъде по едно и също време. И течеше бързо и бурно, сякаш осъзнаваше подарения й временен живот и се стараеше да докаже на някакви строги речни божества, че е достатъчно енергична.
— Почти излязохме от гората — задъхано се провикна Бинабик от подскачащия гръб на Куантака. — Дърветата се разреждат! Погледни, появява се светлина!
И наистина, дърветата точно пред тях като че ли бяха разположени на самия край на света. Вместо след тях да се появи още шарен зелен листак, там се простираше бездънно, безлично сиво, като че ли на Създателя не му бе достигнало вдъхновение.
— Прав си, дребосъко — развълнувано каза Слудиг. — Гората свършва! Ако сме близо до това твое убежище, ще успеем да се изплъзнем от тези проклети великани!
— Освен ако всичките ми свитъци до един не са объркани — отвърна Бинабик, докато бързаха напред, — разстоянието от гората до Камъка на раздялата не е голямо.
И млъкна, когато стигна до последните дървета. Куантака спря рязко — главата й бе наведена и тя душеше въздуха. Слудиг докара коня си до него.
— Благословени Усирис — прошепна римърсгардецът.
Пред тях склонът се спускаше рязко към долината. Сесуад’ра се открояваше там — тъмна и загадъчна в своя плащ от дървета; груба каменна грамада, която се издигаше високо над долината. И отвсякъде бе заобиколена от вода.
Долината бе наводнена. Камъкът на раздялата — огромен юмрук, който като че ли предизвикваше залятото с дъжд небе — се бе превърнал в остров сред неспокойно сиво море. Бинабик и Слудиг бяха кацнали на края на гората, само на половин левга от целта си, но всеки лакът от разпрострялата се пред тях долина бе покрит с много лакти вода.
Стояха и се взираха в наводнената долина. Зад тях отекна рев — далече, но все пак стряскащо близо. Каквато и магия да бе останала в Енки-е-Шао’сейе, тя бе твърде слаба, за да обезсърчи гладните великани.