— Кълна се в Ейдон, троле, хванати сме като мухи в бурканче с мед — каза Слудиг. В гласа му за първи път се прокрадна потреперване от страх. — Заклещени сме на края на света. Дори и да се бием и да отблъснем първата атака, няма къде да избягаме!
Бинабик погали главата на Куантака. Настръхналата вълчица изскимтя, сякаш уплашена и тя.
— Спокойствие, Слудиг, трябва да помислим. — Тролът огледа стръмния склон. — Страхувам се, че си прав за едно нещо — не можем да поведем конете надолу.
— Но какво ще правим долу? — изръмжа Слудиг. Дъждът капеше от плитките по брадата му. — Това не е кална локва! Това е океан! Твоите свитъци не го ли споменават?
Бинабик ядосано поклати глава. Залепената на челото му от дъжда коса влизаше в очите му.
— Погледни нагоре, Слудиг, погледни! Небето е пълно с вода и тя всичката се излива върху нас, тя е благословията на нашите врагове! — извика той с отвращение. — Това може да е океан сега, но преди седмица е било равна долина, точно както казват свитъците ми. — Притеснено изражение премина по лицето му. — Дали Джосуа и останалите не са били застигнати в низината! Дъще на снега, това ще е ужасно! Ако е така, спокойно можем да организираме отбраната си тук — на края на света, както го нарече ти. Пътешествието на Трън ще свърши тук.
Слудиг скочи от седлото и се подхлъзна в калта. Отиде до водача на товарните коне и отвърза увития черен меч. Въпреки тежестта му го вдигна лесно, отнесе го с една ръка до Бинабик и каза начумерено:
— Твоят „жив меч“ май иска да се бие. Почти съм изкушен да видя какво може да направи, въпреки че може да стане тежък като наковалня по средата на някой удар.
— Не — кратко отвърна Бинабик. — На моите хора не им допада да бягат от битки, но сега не е време да запеем крохокски песни за смъртта и щастливо да се отправим към величествено поражение. Още не сме се отказали от нашето търсене.
— Тогава какво предлагаш, троле? — изръмжа Слудиг. — Да полетим към тази далечна скала?
Канукът раздразнено изсъска:
— Не. Но можем да потърсим начин да слезем долу. — Той посочи реката, която гърмеше покрай тях и изчезваше надолу по стръмния обрасъл склон. — Това не е единственото водно корито. Може да се окаже, че други ще ни отведат в долината по по-полегат път.
— А после какво? — настоя Слудиг. — Да плуваме?
— Ако се наложи. — Ловният вик на преследвачите им се издигна отново и конете се заблъскаха в паника. Бинабик продължи: — Яхвай коня, Слудиг. Все още има шанс да се измъкнем.
— Ако успеем, значи си трол-вълшебник. Ще те провъзглася за сит и ще можеш живееш вечно.
— Не се шегувай тук — каза Бинабик. — Не се подигравай. — Той се плъзна от гърба на Куантака и прошепна нещо в ухото й. Вълчицата скочи в капещия храсталак и тръгна на изток. Слудиг и тролът я следваха колкото можеха по-отблизо и водеха конете.
Куантака, бърза като сянка, скоро намери по-полегата просека надолу по склона. Въпреки лепкавата, хлъзгава кал, бавно успяха да се спуснат към най-долния край на гората, който сега бе бряг на развълнуваното от ветровете море.
Гората не свърши изведнъж, а по-скоро изчезна във вълните. На някои места върховете на залетите дървета все още се подаваха над повърхността — малки островчета от листа или иглички. Голи клони стърчаха от сивата вода като ръце на давещи се.
Конят на Слудиг спря до брега и римърсгардецът скочи на земята; краката му затънаха до глезените в кал и вода.
— Не съм сигурен, че забелязвам подобрение, троле — каза той, докато изучаваше околността. — Преди поне бяхме на високо.
— Режи клони — каза Бинабик и зашляпа през калта към него. — Дълги клони, толкова, колкото успееш да намериш. Ще направим сал.
— Ти си луд! — рязко отговори Слудиг.
— Възможно е. Но ти си силният, така че ти трябва да ги режеш, а аз ще ги връзвам — в дисагите имам въже. Побързай!
Слудиг изсумтя, но само след миг мечът му монотонно сечеше клони.
— Ако не си бях изгубил брадвите по време на това глупаво търсене — задъхано каза той, — можех да ти построя цяла къща за времето, което ще ми е необходимо да отсека едно дърво с тоя тъп меч.
Бинабик не каза нищо, съсредоточен върху връзването на грубите клони, които Слудиг вече бе отсякъл. Когато свърши с наличния материал, тръгна да потърси паднали клони. Откри още един приток, който се стичаше в малък въртоп, преди да излее водите си надолу. Във въртопа се бе събрало цяло съкровище от паднали клони. Бинабик грабна цял наръч и забърза обратно към Слудиг.