— Куантака не може да преплува толкова голямо разстояние — промърмори Бинабик, докато носеше последната партида. Очите му бяха взрени в Сесуад’ра. — Но не мога да я оставя да се грижи сама за себе си. Няма как да разбера колко ще продължи бурята. Тя може и никога да не ме намери отново. — Той стовари намръщено клоните и клекна; пръстите му започнаха да усукват тънкото въже. — Не мога да направя сала достатъчно голям и за трима ни, не и ако трябва да вземем онези наши принадлежности, които трябва да спасим. Няма време.
— Тогава ще се редуваме да сме във водата — каза Слудиг. Побиха го тръпки, когато погледна шибаната от дъжда бездна. — Елисия, Божия майко, това е ужасно.
— Имаш право. Трябва да направим сала достатъчно голям, та да може един от нас да си почива, докато другите двама плуват. — Бинабик си позволи да се усмихне. — Виждам, че вие, римърсгардците, не сте загубили всичката си моряшка кръв. — В този момент бесен рев се разнесе из гората. Стреснати, двамата погледнаха нагоре и видяха една огромна бяла фигура да стои на стръмнината над тях.
— Господ да ги убие! — изстена Слудиг и яростно изрита едно дърво. — Защо ни преследват! Да не би да търсят меча?
Бинабик поклати глава и каза:
— Почти съм готов. Само още две дълги.
Към бялата фигура над тях бързо се присъединиха още няколко — глутница бесни призраци, които издигаха дългите си ръце срещу буреносното небе. Гласовете на великаните се понесоха над водата и загърмяха, като че ли заплашваха не само немощните същества на брега, но и самия Камък на раздялата, който най-нахално стърчеше извън досега им.
— Готово — извика Бинабик, докато затягаше последния възел. — Да го избутаме във водата. Ако не плува, ще си получиш битката, която така силно желаеш, Слудиг.
Избутаха сала през плетеницата потопени храсталаци. Над тях се чуваше глухото пукане на смачкана растителност — великаните се спускаха по калния склон. Слудиг внимателно сложи Трън върху мокрите трупи. Бинабик се втурна назад, довлече една от кожените чанти и я хвърли на Слудиг, който вече бе нагазил до кръста в мътната вода.
— Тези неща са на Саймън — извика тролът. — Не бива да ги оставяме! — Слудиг повдигна рамене, хвърли торбата до увития меч и викна:
— Ами какво ще правим с конете?
Воят на преследвачите им ставаше все по-силен.
— Какво можем да направим? — безпомощно отвърна Бинабик. — Трябва да ги освободим! — Той извади ножа си и с един замах преряза юздите на коня на Слудиг, а после рязко сряза и каишите, които минаваха през коремите на другите коне, така че товарът им се свлече в калта.
— Побързай, троле! — извика Слудиг. — Вече са много близо!
Бинабик се огледа; лицето му бе сгърчено от напрегнато мислене. Той клекна, набързо претърси още едни дисаги и измъкна няколко неща, преди да се втурне надолу и да нагази във водата.
— Качвай се — изрева Слудиг.
— Куантака! — извика Бинабик. — Ела!
Вълчицата изръмжа и се обърна към пукотевицата от приближаващите се великани. Конете заподскачаха и зацвилиха от уплаха. Изведнъж конят на Слудиг побягна на изток и останалите бързо го последваха. Великаните вече се виждаха съвсем ясно — само на неколкостотин крачки нагоре по склона. Спускаха се стремително и пееха страшната си ловна песен. Носеха огромни сопи — размахваха ги, все едно бяха кухи тръстики, и буквално смазваха с тях преплетените храсталаци.
— Куантака! — изкрещя Бинабик панически. — Умму нинит! Умму соса!
Вълчицата се обърна и заподскача към тях, после нагази до гърди във водата и започна яростно да маха с лапи. Слудиг буташе сала, докато краката му вече не можеха да докосват дъното. Куантака ги настигна преди да се отдалечат и на трийсет лакътя от водата. Покатери се на сала по гърба на Слудиг, като почти го удави.
— Не, Куантака! — извика Бинабик.
— Остави я на мира! — изгъргори Слудиг. — Ритай във водата, за да се отдалечим!
Първият великан изскочи от гората. Виеше от ярост и въртеше рунтавата си глава. Направи няколко крачки във водата и изненадващо падна напред с плясък и изчезна. След миг се показа на повърхността, удряше лудо с ръце, мръсната му козина бе цялата в клонки. Той надигна глава и изрева гръмовно срещу бурята, като че ли настояваше да получи помощ. Другарите му наизскачаха по брега зад него, като ревяха и пъшкаха от незадоволена жажда за кръв.