Първият великан успя да доплува до плиткото и се изправи; от козината му се стичаше вода. Той протегна маймунската си ръка, изскубна едно дърво, дебело колкото човешки крак, изрева и го запрати във въздуха. Дървото падна със страхотен плясък във водата до сала и почти го преобърна; един стърчащ клон раздра бузата на Слудиг. Зашеметен, римърът потъна. Бинабик се наведе във водата, като запъна крака в дупките между дърветата на клатещия се сал, и задърпа китката на римърсгардеца с две ръце. Слудиг успя да измъкне главата си над повърхността и да си поеме дъх. Великаните запратиха подир сала още няколко дървета и камъни, но не успяха да ги улучат. Безпомощните им ревове тътнеха над наводнената долина.
Като проклинаше и великаните, и всички салове на света, Слудиг се оттласкваше от дъното с дългото си канукско копие. Най-после салът излезе от оплетените клони на храсталака и Слудиг заплува, като го буташе. Салът и невероятният му товар се понесоха по хладните сиви води към огромния камък.
Еолаир яздеше на изток от дома на прадедите си в Над Мулах под нощното небе, проблясващо в странни светлини. Провинциите около превзетата му крепост се бяха оказали по-малко гостоприемни, отколкото се бе надявал. Мнозина от хората му бяха прогонени от нещастията на войната и ужасното време, а тези, които бяха останали, неохотно отваряха вратите на домовете си пред един непознат, дори и ако този непознат претендираше да е управляващият граф. Окупираният Хернистир бе държан като затворник не толкова от вражеските войници, колкото от страха.
Малцина други бяха на път през нощта — времето, когато Еолаир пътуваше най-много. Дори хората на Скали от Калдскрайк, въпреки ореола си на завоеватели, изглежда, не излизаха нощем с охота, като че ли бяха приели характера на онези, които бяха завладели. В това мрачно лято на сняг и неспокойни духове дори и победителите във войната се прекланяха пред по-велика сила.
Еолаир бе по-сигурен от всякога, че трябва да намери Джосуа, ако принцът все още бе жив. Мейгуин може и да го бе изпратила на тази мисия заради някаква странна или злостна идея, но сега бе смехотворно очевидно, че северната част на Остен Ард е попаднала под сянка, която не е само с човешки произход, и че загадката на меча Блестящ гвоздей може да има нещо общо с нея. Защо иначе боговете се бяха погрижили Еолаир да се окаже в чудовищно странния град под земята и да срещне още по-странните му обитатели? Графът на Над Мулах бе прагматик по природа. Дългите години в служба на краля бяха изтрили от сърцето му склонността към фантазии, но в същото време опитът му в дипломацията го бе направил недоверчив към прекалените съвпадения. Да се предположи, че няма надделяващ свръхестествен елемент в лятото, което беше зима, в появяването на същества от легендите и във внезапната важност на забравени и почти митични мечове, бе все едно да си затвориш очите пред една реалност, толкова очевидна, колкото и планините и моретата.
Освен това, въпреки безкрайните дни в дворовете на Еркинланд, Набан и Пердруин, въпреки предпазливите си думи пред Мейгуин, Еолаир бе хернистирец. А хернистирците помнеха повече от всички други смъртни.
Когато Еолаир навлезе в Еркинланд, за да мине през голия Утаниат на път към Ач Самрат, бурята се усили. Снегът, колкото и да бе ненавременен, до този момент бе падал спокойно, както би падал през ранните дни на новандер. Сега вятърът се усилваше и превръщаше плоската равнина в развълнуван пейзаж от бяло нищо. Студът бе толкова лют, че той трябваше да се откаже от нощната езда, но не се тревожеше много, че може да го познаят — пътищата бяха почти пусти дори и в сивите, бушуващи обедни часове. С горчиво задоволство забеляза, че Утаниат — графството на Гутулф, един от любимците на крал Елиас — е толкова опустошен от бурята, колкото всяка друга част на Хернистир. В края на краищата имаше малко справедливост.
Докато се влачеше безкрайно сред бялата празнота, той мислеше за сънародниците си — и най-вече за Мейгуин. Въпреки че след смъртта на брат си и баща си бе станала дива и непокорна като зверче, тя не преставаше да го привлича. Но му бе трудно да не се чувства предаден заради отношението й, без значение колко добре си мислеше, че разбира причините за него. При все това не можеше да я мрази. Обичаше я още откакто тя бе малко момиче и смяташе, че е важно да говори с нея винаги, когато бе в двора, да я оставя да му покаже градините на Тайг, както и прасетата и пилетата, на които бе дала имена и към които се отнасяше със същата раздразнена привързаност, с която майките се отнасят към безразсъдните си деца.