Докато тя растеше и ставаше висока като мъж — но въпреки това хубава, — Еолаир я бе наблюдавал как неотклонно се затваря и как само понякога показва проблясъците на нежността, която така го бе очаровала преди. Тя като че ли се обръщаше навътре, подобно на розов храст, захлупен от надвиснал таван — храстът се превива и издира стъблата си със собствените си бодли. Мейгуин все още обръщаше внимание на Еолаир, но това внимание бе все повече и повече объркващо, все повече и повече съставено от странна тишина и нейните гневни самообвинения.
За известно време си бе мислил, че тя го приема като нещо повече от обикновен приятел на семейството й и далечен роднина. Бе се чудил дали двама самотници като тях въобще могат да намерят пътя един към друг — въпреки словоохотливостта и досетливостта си Еолаир винаги бе усещал, че най-доброто у него е скрито дълбоко под повърхността, точно както тихата му крепост сред хълмовете на Над Мулах бе отдалечена от суетнята в Тайг. Но точно когато бе започнал да мисли за Мейгуин сериозно, точно когато възхищението му от честността и нетърпимостта й към безсмислиците бе започнало да се превръща в нещо по-дълбоко, тя бе охладняла към него. Като че ли бе решила, че той е още един представител на хилядите мързеливци и ласкатели, които заобикаляха крал Лут.
Един следобед в Утаниат, докато снегът жилеше лицето му и той се бе отнесъл надалеч в мислите си, Еолаир се зачуди: „Сбърках ли? Нима тя наистина се интересуваше от мен?“ Ужасяваща мисъл, защото изведнъж обърна света, който той познаваше, с главата надолу и придаде съвсем различен смисъл на всичко, което се бе случило между тях, откакто Мейгуин бе станала жена.
„Нима съм бил сляп? Но ако е така, защо й трябваше да се държи толкова детински с мен? Нима винаги не съм се отнасял с нея с уважение и любезност?“
След като повъртя тази мисъл в главата си в продължение на цял час, той се отказа от нея. Беше твърде притеснително да мисли за това тук, в средата на нищото — нали щяха да изминат месеци между настоящето и времето, когато отново щеше да я види.
И го бе отпратила с гняв, нали?
Вятърът неспокойно завихряше неулегналия сняг.
Една сутрин — бурята беше поутихнала — той мина покрай Ач Самрат. Спря коня си на едно възвишение пред древното бойно поле, на което принц Синах и десет хиляди от неговите хернистирци бяха погубени от Фингил от Римърсгард и предателството на тритингския вожд Ниюнорт. Както и друг път, когато бе идвал тук, Еолаир усети, че докато гледа широкото равно поле, по гръбнака му се качва тръпка, само дето този път тя не бе събудена от страховитото минало. Леденият вятър в очите му и студеното празно лице на севера, вторачено в него, изведнъж го накараха да осъзнае, че когато тази нова и по-голяма война свърши — било то на бойно поле или под безпощадния прилив на черната зима, — краят й може да се окаже смъртоносно безумие, до което Ач Самрат би приличал на дребнава караница.
Продължи да язди, а гневът му се превърна в лед. Кой бе докарал този ужас? Кой бе завъртял колелото на злото? Нима бе Елиас или може би неговият любимец, змията Приратес? Ако бе така, трябваше да съществува специално приготвен за тях ад. Еолаир можеше само да си мечтае да доживее да види как ги пращат в него — може би на върха на Блестящ гвоздей на Престър Джон, ако подземните дуори бяха казали истината.
Стигна до края на Алдхеорте. Зъбите на бурята изглеждаха малко по-тъпи тук, във владенията на Елиас, само на десетина левги от покрайнините на Ерчестър, и той си мислеше, че е по-безопасно повече да не разчита на редките срещи с други пътници — тук рядко срещаният пътник можеше да бъде войник от Еркинската стража на Върховния крал.
Тихите, завити с одеяла от сняг фермерски земи под сенките на великата гора, изглежда, чакаха, изпълнени с опасения, онова, което щеше да се появи, като че ли тази буря бе само предвестникът на някакво по-тъмно дело. Еолаир знаеше, че това са само неговите чувства, но също така имаше и силното усещане, че не са само негови: чувство на ужас витаеше над Еркинланд и изпълваше въздуха като ужасяваща, изстискваща волята мъгла. Малцината самотни фермери и дървари, които видя по пътя, отговаряха на поздравите му само със знака на Дървото, докато се разминаваха по безлунните пътища, сякаш Еолаир беше някакъв демон или ходещ мъртвец. Но факлите им разкриваха, че точно техните лица са се отпуснали и побледнели, подобно на маските на мъртъвци, сякаш страховитите ветрове и непрекъснатият сняг бяха замразили самия им живот.