А после наближи Тистерборг. Големият хълм се издигаше само на няколко левги от портите на Ерчестър и Еолаир можеше само толкова да се доближи до Хейхолт, в който, през някои от най-черните нощи, почти можеше да усети как безсънната ненавист на Елиас гори като факла във висока кула. Това бе само Върховният крал, припомни си Еолаир, един смъртен, когото той някога бе уважавал, макар и никога да не го беше харесвал. Каквито и луди планове да кроеше Елиас, каквито и ужасяващи сделки да бе сключил, той все пак бе просто човек.
Върхът на Тистерборг блещукаше, като че ли високо на хребета горяха наблюдателни огньове. Еолаир се зачуди дали Елиас не го е направил отбранителен пост, но не можеше да измисли нито една причина за подобно действие. Нима Върховният крал се страхуваше от нападение от древната гора Алдхеорте? Е, това нямаше значение. Еолаир бе твърдо решен да заобиколи Тистерборг от далечната на Ерчестър страна и нямаше никакво желание да изследва тайнствените светлини. Черният хълм имаше лоша слава, която се простираше назад, дори и преди времето на бащата на Елиас, крал Джон. Разказите за Тистерборг бяха много и нито един от тях не бе приятен. Във времена като тези на Еолаир му искаше да не се приближава на повече от левга, но гората — още едно несигурно място, където да си през нощта, — и стените на Ерчестър пречеха на такова благоразумно заобикаляне.
Едва-що бе започнал да обикаля северната страна на хълма през сгъстяващите се стволове в покрайнините на Алдхеорте, когато усети как го залива страх — не приличаше на нищо, което бе изпитвал. Сърцето му биеше лудо, студена пот изби по лицето му и почти веднага се превърна в крехък лед. Еолаир се чувстваше като полска мишка, която — твърде късно за бягство — изведнъж е забелязала връхлитащия ястреб. Събра цялата си воля, за да не пришпори коня си и да се втурне в лудешки бяг. Огледа се да види причината за този смразяващ ужас, но не видя нищо.
Най-накрая смуши коня и навлезе по-навътре сред предпазващите го дървета. Каквото и да го бе накарало да се чувства по този начин, изглежда, идваше от снеговете в полето, а не от сенчестата гора.
Бурята бе стихнала и небето бе чисто. Огромната жълта луна висеше на изток и дърветата приличаха на бледи кости. Графът на Над Мулах вдигна поглед към тъмния Тистерборг и се зачуди дали той може да е източникът на внезапната му уплаха, но не видя и не чу нищо необичайно. За миг се зачуди дали не е яздил твърде дълго сам с болезнените си мисли, но бързо прогони тази мисъл. Той бе хернистирец. А хернистирците помнеха.
Долови слаб звук — някакво настойчиво стържене — и погледна на запад през снеговете. Нещо се движеше бавно през бялата равнина.
Страхът нарасна, плъзна се през него като бодлив мраз. Конят се размърда притеснено и графът го потупа с треперещата си ръка по врата — като че ли усетило ужаса му, животното изведнъж притихна. Кълбата-близнаци на дъха им бяха единствените движещи се неща в сянката на дърветата.
Стърженето стана по-силно. Еолаир вече можеше да различи фигури в снега — светещи бели фигури и зад тях нещо черно. А след това, с абсолютната нереалност на кошмара, блестящите фигури се видяха ясно.
Бе стадо бели кози — рошавата им козина светеше на лунната светлина. Очите им бяха червени като въглени… а нещо в главите им не беше наред. Когато си мислеше за това по-късно, той така и не можеше да назове причината, освен че неокосмените им муцуни като че ли намекваха за някакъв вид неприятна интелигентност. Козите, всичко девет, влачеха голяма черна шейна. Той бе чул скърцането на плазовете, които хрущяха по снега. На шейната седеше закачулена фигура — изглеждаше прекалено голяма дори и от поне сто лакътя. Няколко други, по-малки, облечени в черни роби фигури, също с качулки, вървяха тържествено покрай шейната.
Неконтролируем ужас пробяга по гръбнака на Еолаир. Конят му се бе превърнал на камък под него, като че ли уплахата бе спряла сърцето му и го бе оставила мъртъв, на крака. Страховитата процесия премина със стържене покрай графа — отчайващо бавно и тихо, като се изключеше скърцането на шейната. Точно когато съществата в роби щяха да изчезнат в тъмнината на най-ниските склонове на Тистерборг, една от закачулените фигури се обърна и Еолаир видя скелетно бяло лице и черни дупки, които може и да бяха очи. Онази част от ужасения му мозък, която все още можеше да мисли, благодари на боговете на неговия народ, както и на всички други народи, за сенките под дърветата. Най-накрая очите под качулката се извърнаха. След безкрайно дълго време шейната изчезна заедно с ескорта си сред снежните гори на Тистерборг.