Еолаир трепереше, но не помръдна, докато не бе сигурен, че е безопасно. Зъбите му бяха така здраво стиснати, че челюстта го болеше. Чувстваше се така, сякаш са го одрали жив и са го блъснали в дълбока черна дупка. Когато най-накрая се осмели да помръдне, се прилепи до врата на коня си и възможно най-бързо препусна на изток. Конят, нетърпелив като него, нямаше нужда нито от шпори, нито от подвиквания.
Докато бягаше на изток от Тистерборг и неговите тайни под погледа на подигравателната луна, Еолаир разбра, че всичко, от което се бе страхувал, е истина и че на света има неща, които са по-лоши дори и от неговите страхове.
Инген Джегер стоеше под разпрострелите се клони на една черна ела, без да обръща внимание на хапещия вятър и на трупащия се в ниско подрязаната му брада скреж. Ако не беше нетърпеливият живот в бледите му сини очи, можеше да бъде сбъркан с пътник без късмет, умрял от студ в очакване на сутрешната топлина, която е дошла твърде късно.
Огромната бяла хрътка, седнала сред снега в нозете му, се размърда и издаде въпросителен звук, подобен на стърженето на ръждясали панти.
— Гладен ли си, Нику’а? — Изражение, което почти можеше да се нарече привързаност, пробяга по резките черти на Инген. — Кротко. Скоро ще си получиш порцията.
Инген наблюдаваше, без да се движи, изучаваше нощта внимателно като хищен звяр. Луната пропълзя от една дупка в надвисналите клони до друга. С изключение на вятъра, гората бе тиха.
— Аха. — Доволен, Инген Джегер се разтъпка и изтърси снега от наметалото си. — Нику’а, извикай братята и сестрите си. Завий, за да дойде стормспайкската глутница! Време е за последното преследване!
Нику’а скочи на крака. Потръпваше от възбуда. Като че ли разбрало всяка дума на Инген, огромното куче изтича на средата на полянката, клекна и вдигна муцуната си към небето. Мощните мускули на гърлото му се свиха и кашлящ вой разчупи нощта. Още докато първите екове заглъхваха, пронизващият глас на Нику’а избухна отново, лаещ и прорязващ. Дори клоните на дърветата затрепериха.
Зачакаха — облечената в ръкавица ръка на Инген лежеше върху широката глава на кучето. Времето отминаваше. Мътнобелите очи на Нику’а просветваха, докато луната се плъзгаше покрай дърветата. Най-накрая, когато допълзя най-студеният час на нощта, вятърът донесе едва доловимите писъци на хрътките.
Виенето се усили и изпълни гората. Бели сенки се появиха от тъмнината като четирикраки призраци. Стормспайкските хрътки се промушваха покрай корените на дърветата, тесните им като на акули глави се оглеждаха и душеха. Звездната светлина лъщеше по омацаните им с кръв и слюнка муцуни. Нику’а изтича сред тях, започна да ги хапе и да ръмжи и скоро цялата глутница бе насядала и легнала в снега около Инген Джегер. Червените езици на песовете се люлееха.
Ловецът на Кралицата спокойно огледа странните си другари и вдигна от земята озъбения си като кучешка муцуна шлем.
— Твърде дълго се скитахте свободни — изсъска той. — Твърде дълго опустошавахте покрайнините на гората, крадяхте бебета, големи колкото кутретата в колибите, и преследвахте глупави пътници, заради удоволствието от гонитбата. Сега вашият господар се върна. Сега трябва да направите онова, за което сте отгледани. — Млечнобелите очи го проследиха как отива до коня си, който чакаше със свръхестествено търпение под елата. — Но този път аз ще водя, не вие. Това е странна гонитба и единствено Инген може да различи миризмата. — Той се метна на седлото. — Тичайте тихо. — Той спусна забралото, така че хрътка гледаше хрътките. — Ние носим смърт на враговете на Кралицата.
Ниско ръмжене се надигна сред кучетата и те почнаха да стават. Инген пришпори коня си напред, а после се обърна и извика:
— Последвайте ме! Следвайте ме до смъртта и кръвта!
Глутницата го последва, този път без глас — тиха и бяла като падащ сняг.
Увит в наметалото си, Исгримнур седеше на носа на малката лодка и гледаше как набитият Синетрис гребе и непрекъснато киха. Лицето на херцога бе приело втренченото изражение на мрачна заетост, отчасти защото намираше компанията на лодкаря за изключително досадна, но най-вече защото той самият мразеше лодките, особено малките лодки като тази, в която бе приклещен сега. Все пак Синетрис бе казал истината за едно нещо — не му беше времето да тръгват с лодката. Страховита буря помиташе целия бряг, вълните непрестанно заплашваха да ги залеят и Синетрис не бе спрял да се оплаква от мига, в който бяха тръгнали преди седмица на около тридесет левги по на север.