Херцогът трябваше да признае, че Синетрис е талантлив лодкар, дори и ако само се опитваше да запази живота си. Набанецът бе управлявал лодката добре при ужасни условия. Само ако можеше да спре да хленчи! Исгримнур не бе по-доволен от Синетрис от условията на пътуването, но по-скоро би попаднал в най-черния кръг на Ада, отколкото да се направи на глупак и да го покаже.
— Колко остава до Кванитупул? — извика той през шума на вятъра и вълните.
— Половин ден, господарю монах — отвърна също с вик Синетрис; очите му бяха червени и сълзяха. — Скоро ще спрем, за да спим, а после можем да стигнем там утре по обяд.
— Сън! — изрева Исгримнур. — Ти да не си луд? Та дори не се е стъмнило още! Освен това ти само ще се опиташ отново да се измъкнеш и този път няма да съм толкова снизходителен. Ако спреш с твоите самосъжалителни глупости и почнеш да гребеш както трябва, ще можеш да спиш в легло тази нощ!
— Моля те, свети братко! — Синетрис почти пищеше. — Не ме карай да греба по тъмно! Ще се разбием в скалите и ще спим долу при килпата!
— Не ми пробутвай тия суеверни глупости. Плащам ти добре и бързам. Ако си твърде слаб или уморен, дай греблата на мен.
Лодкарят, мокър и мръзнещ, все пак успя да си придаде убедително изражение на наранена гордост.
— Ха! Та ти ще ни пратиш под водата само след миг! Не, жесток монах такъв, ако трябва да умра, нека да умра с гребла в ръцете, както подобава на един лодкар от Фиранос. Ако трябва да бъда откъснат от дома си и прегръдката на семейството си и да бъда пожертван заради прищевките на едно чудовище в одежда на свещеник, ако трябва да умра… поне ще го направя като мъж от гилдията!
— Но поне го направи със затворена уста, та да има малко промяна — простена Исгримнур. — И не спирай да гребеш.
Когато се появиха първите наколни къщи на Кванитупул, минаваше полунощ. Синетрис, чиито оплаквания бяха затихнали поне до ниско самосъжалително мърморене, насочи лодката към плетеницата от канали. Исгримнур, който бе задрямал, потърка очите си и се огледа. Порутените складове и странноприемници на Кванитупул до една бяха засипани със сняг.
„Дори да се съмнявах, че светът се е обърнал с главата надолу — си помисли смаяният Исгримнур, — ето ги всичките доказателства, от които имах нужда: един римърсгардец да плува с някаква си мизерна лодчица в бурното море и сняг в южните земи — в разгара на лятото. Може ли някой да се съмнява, че светът е полудял?“
Лудост. Той си спомни отвратителната смърт на лектора и му се догади. Лудост — или нещо друго? Бе странно съвпадение, че и Приратес, и Бенигарис бяха в дома на Майката Църква в онази страховита нощ. Само някакво рядко щастливо стечение на обстоятелствата бе довело Исгримнур при Диниван навреме, за да чуе последните думи на свещеника и може би да успее да спаси нещо.
Бе избягал от Санселан Ейдонитис само няколко мига преди Бенигарис, херцогът на Набан, да заповяда на стражите си да залостят всички врати. Не можеше да си позволи да го заловят — дори и да не го познаеха веднага, историята му нямаше да го спаси задълго. Навечерието на Хлафманса, нощта на убийството на лектора, не бе време да си непознат гост в Санселан Ейдонитис.
— Чувал ли си за една кръчма тук, „Бокала на Пелипа“? — попита той. — Мисля, че е странноприемница или хан.
— Никога не съм я чувал, господарю монах — тъжно каза Синетрис. — Но според името е долнопробно заведение, такова, в което Синетрис не би влязъл. — Сега, когато вече бяха стигнали относително спокойните води на каналите, лодкарят бе възвърнал голяма част от достойнството си. Исгримнур реши, че го харесва повече, когато хленчи.
— В името на Дървото, никога няма да го намерим през нощта. Тогава заведи ме в някоя странноприемница, която знаеш. Трябва да натъпча търбуха си с нещо.
Синетрис подкара лодката по преплетените канали към онази част на града, в която бяха таверните. Всичко бе доста оживено въпреки късния час — дъсчените пътеки, окичени с ярки платнени фенери, които се люлееха от вятъра, улиците, пълни с пияни гуляйджии.