— Това е прилична странноприемница, свети братко — каза Синетрис, докато спираха пред стълбите на едно добре осветено заведение. — Дават вино и храна. — Синетрис, явно по-смел, след като пътешествието им бе приключило безопасно, отправи към Исгримнур приятелската си усмивка и се видяха дупките от липсващите му зъби. — А също и жени. — Усмивката му трепна, докато изучаваше лицето на Исгримнур. — А може и момчета, ако това допада повече на предпочитанията ти.
Херцогът изсъска, извади един златен император и го постави внимателно на пейката до кльощавия крак на Синетрис. След това стъпи на най-долното стъпало.
— На ти проклетото възнаграждение, както ти обещах. А сега имам едно предложение за начина, по който да прекараш вечерта.
Синетрис боязливо погледна нагоре.
— Да?
Исгримнур сключи веждите си в ужасяваща гримаса.
— Прекарай я в най-съвестни опити да направиш всичко възможно да не те видя отново. Защото ако те видя — той вдигна косматия си юмрук, — ще ти натъпча очите в умната глава. Разбра ли ме?
Синетрис дръпна греблата и припряно отмести лодката, така че Исгримнур трябваше бързо да прехвърли и другия си крак на стълбата.
— Значи така се отнасяте вие монасите със Синетрис след всичките му услуги!? — възмутено каза лодкарят и изду кльощавия си гръден кош като ухажващ гълъб. — Нищо чудно, че църквата има лоша репутация! Ти… брадат варварин такъв! — И отплава с плясък в затъмнения канал.
Исгримнур се изсмя, а после изтрополи нагоре по стълбите към странноприемницата.
След няколкото нощи спане на пресекулки по брега — нощи, през които бе принуден да бди внимателно да не би предателят Синтерис, който на няколко пъти се бе опитвал да се изплъзне и да го изостави в пустия, помитан от вятъра залив Фиранос, — херцогът на Елвритшала в пълна степен се възползва от съня. Остана в леглото, докато слънцето не се издигна високо в небето, а след това закуси с мъжка порция хляб и мед, придружена от халба светла бира. Почти бе станало обяд, преди да получи напътствията към „Бокала на Пелипа“ от стопанина на странноприемницата и да излезе навън в дъждовните канали. Този път лодкар му бе човек от Вран, който въпреки хапливия вятър носеше само парче плат през слабините и широкопола шапка с червено, наквасено от ръменето клюмнало перо. Намусеният мълчалив лодкар бе приятна промяна след безспирното роптаене на Синетрис. Исгримнур се разположи отзад, поглади новопорасналата си брада и реши да се наслади на подгизналия Кванитупул — град, който не бе посещавал от много години.
Бурята несъмнено пречеше на търговията в града. Освен ако нещата не се бяха променили много след последното му идване тук, би трябвало да има много повече лодки по каналите по средата на деня и много повече хора по уличките. Всички минувачи като че ли бързаха по работа. Дори и традиционните викове на лодкарите сякаш също бяха приглушени. Подобно на насекоми, жителите на Кванитупул като че ли бяха замръзнали почти до неподвижност от снега, който се топеше на петна по дървените настилки, и носената от вятъра суграшица, която жилеше лицата и пълнеше каналите с кръгчета.
Тук-там Исгримнур виждаше и малки групи Огнени танцьори — религиозните маниаци, които бяха извоювали скандалната си слава чрез доброволните си самозапалвания. Те бяха станали позната гледка за херцога, след като той бе навлязъл в Набан. Без да обръщат внимание на студа, Огнените танцьори стояха на пътеките по оживените кръстовища и възхваляваха тъмния си господар, Краля на бурите. Исгримнур се чудеше къде са чули това име — никога не бе чувал някой да го споменава на юг от Ледената граница, дори и в детските страховити истории. Това не бе никакво съвпадение, той го знаеше, но не можеше да не се замисли дали тези облечени в роби луди са само пионки на някой като Приратес, или са ясновидци. Ако второто бе вярно, то краят, който те предвиждаха, можеше да бъде истински.
Потрепери при тази мисъл и направи знака на Дървото пред гърдите си. Черни времена бяха настъпили. Въпреки цялото си крещене обаче Огнените танцьори като че ли не бързаха да се самозапалват. Херцогът се усмихна кисело. Може би днес бе твърде влажно.
Най-накрая лодкарят спря пред една отблъскваща постройка в района на складовете, далеч от центровете на търговията, и след като Исгримнур му плати, смъкна въжената стълба от верандата с пръта си. Докато херцогът се качи до половината й, лодкарят бе отплувал по един страничен канал.