Като се мусеше и проклинаше дебелия си корем, Исгримнур най-после успя да се качи на верандата. Почука силно по посивялата от времето врата, а след това дълго чака в ледения дъжд без отговор и с нарастващо раздразнение. Накрая вратата се отвори с трясък и се показа намръщена жена на средна възраст.
— Не знам къде е този малоумник — каза тя, сякаш Исгримнур я бе попитал. — Не стига, че трябва да върша всичката работа вътре, ами сега трябва и да отварям.
За момент херцогът бе толкова изненадан, че почти се извини, но се пребори с желанието си да бъде галантен и каза:
— Искам стая.
— Добре, влез тогава — изсумтя жената и отвори вратата по-широко. Видя се навес, който вонеше на катран и риба. Две лодки бяха обърнати на дъските, изложени като жертви от битка. Една кафява ръка се подаваше от купчина одеяла и за момент Исгримнур си помисли, че е на лекомислено захвърлен труп. Ръката обаче се размърда, за да придърпа завивките, и той разбра, че е на заспал човек. Помисли си, че удобствата тук няма да отговарят на най-високите стандарти.
„Ставаш придирчив, старче — сгълча се той. — На бойното поле си спал в кал и кръв и сред хапещи мухи“.
Той бе дошъл тук със задача, припомни си Исгримнур. Удобствата бяха на второ място.
— Между другото — провикна се той след стопанката, която вече си влизаше, — търся един човек. — И изведнъж не можа да се сети за името, което му бе казал Диниван, спря и прокара пръсти през влажната си брада. — Тиамак. Търся Тиамак.
Жената се обърна. Киселото й изражение бе изместено от поглед, пълен с алчно задоволство.
— Вие? — каза тя. — Вие сте онзи със златото? — И разпери ръце, като че ли да го прегърне. Въпреки че бе доста далече, херцогът отстъпи назад. Одеялата в ъгъла се загърчиха, все едно в тях имаше цяло прасило, а после от тях се измъкна един дребен слаб човек с полузатворени от съня очи.
— Аз съм Тиамак — каза той и се прозина. Погледна Исгримнур и като че ли се разочарова, все едно бе очаквал нещо по-добро. Херцогът усети как раздразнението му се връща. Всичките тези хора луди ли бяха? За кого го мислеха, кой искаха да бъде?
— Нося ти вести — сковано каза Исгримнур. — Но трябва да говорим насаме.
— Ще ви заведа в стаята ви — припряно каза жената. — Най-хубавата в къщата. А този дребосък — и той е уважаван гост — може да се присъедини към вас там.
Исгримнур бе обърнал гръб на Тиамак, който сякаш се обличаше несръчно под одеялата, когато вътрешната врата на странноприемницата се отметна и край тях профуча орда деца — викаха като тритинги, тръгнали на война. Преследваше ги висок белокос ухилен мъж — явно си играеха. Те бягаха от него и пищяха от радост. Преди старецът да успее да ги последва, стопанката застана пред него с ръце на кръста.
— Проклет да си, Цалио, глупаво магаре! Ти си тук, за да отваряш вратата! — Старецът, макар да бе много по-едър от нея, се сви от страх, като че ли очакваше удар. — Знам, че си изкуфял, обаче не си глух! Не чу ли, че на вратата се чука?
Старецът изстена без думи. Стопанката се извърна и отвратено сви устни.
— Тъп е като… — започна тя и изведнъж млъкна и зяпна, защото Исгримнур падна на колене.
Херцогът усети, че светът се разклаща, като че ли повдигнат от гигантски ръце. Изминаха дълги мигове, преди да успее да проговори, мигове, в които стопанката, дребосъкът от Вран и старият пазач го гледаха с различна степен на разтревожен интерес. Накрая Исгримнур проговори, обръщаше се към стареца:
— Господарю Камарис — каза той и усети как гласът му засяда в гърлото му. Светът беше полудял: вече и мъртвите оживяваха. — Милостива Елисия, Камарис, нима не ме помниш? Аз съм Исгримнур! Заедно се бихме за Престър Джон — бяхме приятели! О, Господи, ти си жив! Как е възможно това?
Той му протегна ръка и старецът я пое както дете би взело нещо блестящо или шарено, предложено му от непознат. Дланта на стареца бе груба и силна, силата й можеше да се усети дори и докато лежеше отпуснато в ръката на Исгримнур. На красивото му лице бе изписано единствено усмихнато неразбиране.
— Какви ги говориш? — сърдито попита стопанката. — Това е старият Цалио, пазачът. Тук е от години. Той е малоумен.
— Камарис… — прошепна Исгримнур, докато притискаше ръката на стареца към бузата си и я мокреше със сълзите си. — О, скъпи господарю, ти си жив!
28. Искри
Въпреки неувяхващата прелест на Джао е-Тинукай’и, или може би тъкмо поради нея, Саймън беше отегчен. Освен това бе и неизразимо самотен.