Затворничеството му бе странно: ситите не му пречеха, но, освен Джирики и Адиту, продължаваха и да не се интересуват от него. Подобно на кралско галено кученце, той бе добре нахранен, за него се грижеха добре и му бе позволено да се скита навсякъде, където може да отиде, но само защото външният свят му бе недостъпен. Като превъзходен домашен любимец, той забавляваше господарите си, но никой не го вземаше на сериозно. Когато се обръщаше към тях, те учтиво отговаряха на собствения му език, но иначе си общуваха чрез напевната ситска реч. Само няколко разпознаваеми думи достигаха до ушите му, а цели потоци от неразбираема реч се лееха около него. Подозрението, че може и да го обсъждат в личните си разговори, го вбесяваше. Възможността, че може и да не е така, че те никога не биха помислили за него освен ако не е пред очите им, бе някак дори по-лоша — караше го да се чувства безтелесен като призрак.
След разговора му с Амерасу дните бяха започнали да отлитат дори още по-бързо. Една вечер, както си лежеше сред одеялата, той осъзна, че не би могъл да каже със сигурност колко дълго е бил сред ситите. Когато попита Адиту, тя каза, че не си спомня. Саймън отправи въпроса си и към Джирики, който се вгледа в него с огромно съжаление и го попита дали наистина би искал да брои дните. Смразен от намека, Саймън настоя за истината. Джирики му каза, че е изминал малко повече от месец.
Това бе преди няколко дни.
Нощите бяха най-трудни. В своето кътче от одеяла в къщата на Джирики или докато ходеше по меката влажна трева под странните звезди, Саймън се измъчваше с невъзможни планове за бягство, планове, за които дори той знаеше, че са толкова обречени, колкото и отчаяни. Униваше все повече и повече. Знаеше, че Джирики се тревожи за него, и дори звънкият смях на Адиту звучеше пресилено. Знаеше, че непрекъснато говори за своето нещастие, но не можеше да го скрие… нещо повече — не искаше да го скрие. Чия беше вината да е хванат в капан тук?
Разбира се, те бяха спасили живота му. Наистина ли щеше да е по-добре да умре от измръзване или глад, скара се той на себе си, отколкото да живее като разглезен, пък макар и ограничаван гостенин в най-прекрасния град на Остен Ард? Въпреки че подобна неблагодарност бе срамна, той все още не можеше да се примири с прелестния си затвор.
Всички дни си приличаха. Той се мотаеше из гората сам, хвърляше камъни в безбройните потоци и рекички и мислеше за приятелите си. Посред закрилящото го лято на Джао е-Тинукай’и бе трудно да си представи страданията им в страховитата зима навън. Къде беше Бинабик? Мириамел? Принц Джосуа? Дали изобщо бяха живи? Бяха ли повалени от черната буря, или все още се бореха?
В нарастващото си безумие той помоли Джирики да му позволи отново да поговори с Амерасу, да потърси помощта й за освобождението си, но Джирики отказа.
— Не е моя работа да наставлявам Първата баба. Тя ще действа, когато прецени, след като е премислила внимателно. Съжалявам, Сеоман, но нещата са прекалено важни, за да бързаме.
— Да бързаме ли! — ядоса се Саймън. — Докато някой от вас направи нещо, аз вече ще съм умрял!
Ала Джирики, макар и видимо натъжен, остана непреклонен.
Възпирана на всяка крачка, нетърпеливостта на Саймън прерасна в гняв. Сдържаните сити започнаха да му изглеждат нетърпимо самодоволни. Докато приятелите му се биеха и умираха, въвлечени в страховита обречена битка както с Краля на бурите, така и с Елиас, тези глупави същества се мотаеха из огряната си от слънце гора, пееха и съзерцаваха дърветата. А и какъв бе Кралят на бурите, ако не сит? Нищо чудно, че родствениците му държаха Саймън в плен, докато външният свят се топеше под студената ярост на Инелуки.
И така дните се изнизваха, като всеки следващ все повече приличаше на отминалия и все повече увеличаваше неприязънта на Саймън. Той престана да вечеря с Джирики — предпочиташе по-самотното възхищение от песните на щурците и славеите. Разсърден от игривостта на Адиту, започна да я отбягва. Омръзна му да бъде дразнен и милван. Знаеше, че не значи за нея повече, отколкото галеното кученце за кралицата. Нямаше да търпи това повече. Ако трябваше да е затворник, щеше да се държи като затворник.
Джирики го намери да седи в една горичка лиственици, намусен и бодлив като таралеж. Пчелите мънкаха в детелината и слънцето струеше през игличките, като изписваше земята със снопчета светлина. Саймън дъвчеше парче кора.
— Сеоман — каза принцът, — може ли да поговоря с теб?