Саймън се намръщи. Беше научил, че ситите, за разлика от смъртните, наистина биха си тръгнали, ако не получат разрешение. Народът на Джирики дълбоко уважаваше усамотението.
— Ами… да — най-накрая отговори Саймън.
— Бих искал да дойдеш с мен — каза Джирики. — В Ясира.
Саймън почувства прилив на надежда, но и малко го заболя.
— Защо?
— Не знам. Знам, че сме поканени всички, всички, които живеят в Джао е-Тинукай’и. Тъй като и ти живееш тук, мисля, че е редно да дойдеш.
Надеждите на Саймън се стопиха.
— Не са ме викали. — За момент си бе представил какво щеше да се случи: Шима’онари и Ликимея се извиняват за грешката си, изпращат го при неговия вид с подаръци, както и с мъдростта да помогне на Джосуа и останалите. Още една мечта на идиот — не беше ли ги надживял вече? — Не искам да дойда.
Джирики клекна до него; приличаше на ловна птица, кацнала на клон.
— Искаше ми се да дойдеш, Сеоман — най-накрая каза той. — Не мога да те принудя и няма да се моля, но Амерасу ще е там. Тя изключително рядко излиза да говори пред народа ни, освен в Деня на Годишния танц.
Саймън почувства, че интересът му нараства. Може би Амерасу щеше да се застъпи за него, да им заповяда да го пуснат. Но ако беше така, защо не го бяха поканили да отиде?
Престори се на безразличен. Каквото и друго да се случваше, той упорито усвояваше навиците на ситите.
— Ето, пак говориш за Годишния танц, Джирики — каза той. — Но така и не ми каза какво значи той. Аз видях Горичката на Годишния танц, не си забравил, нали?
Джирики като че ли потисна усмивката си.
— Мисля, че не беше съвсем отблизо. Стига, Сеоман, това не е игра. Някой друг път ще ти кажа каквото мога за отговорностите на нашия род, но сега трябва да тръгвам. Ти също, ако имаш намерение да ме придружиш.
Саймън хвърли през рамо парчето кора, което беше дъвкал, и каза:
— Ще дойда, ако може да седна близо до вратата. И ако не трябва да говоря.
— Можеш да седнеш където си поискаш, Снежнокъдри. Ти си затворник, може би, но все пак почитан. Моят народ се опитва да направи престоя ти тук поносим. Колкото до останалото, аз нямам власт над онова, за което ще бъдеш помолен. Ела, ти почти порасна, човешко дете. Не се страхувай да отстояваш себе си.
Саймън се намръщи, после каза:
— Води тогава.
Спряха пред вратата на голямата жива палатка. Пеперудите бяха възбудени: пърхаха с блещукащите си крилца така, че променящи се цветни сенки се диплеха по лицето на Ясира като житна нива под вятър. Подобното на хартия шумолене на нежните насекоми изпълваше цялата долчинка. Изведнъж решил да не мине през вратата, Саймън се дръпна и се освободи от приятелската ръка на Джирики.
— Не искам да чуя нещо лошо — каза той. Под лъжичката си усещаше студена тежест, същата, която се появяваше, когато очакваше Рейчъл да го накаже. — Не искам да ми се карат.
Джирики го погледна изпитателно.
— Никой няма да ти се кара, Сеоман. Ние, Зида’я, не се караме на никого. А и това може да няма нищо общо с теб.
Засрамен, Саймън поклати глава.
— Извинявай. Разбира се. — Той си пое дълбоко дъх и нервно сви рамене, а после изчака Джирики отново да го хване за ръката и да го поведе към украсената с рози врата на Ясира. Хилядите крилца на пеперуди съскаха като сух вятър. Саймън и водачът му влязоха в огромното помещение, изпълнено с многоцветна светлина.
Ликимея и Шима’онари, както и преди, се бяха разположили върху ниски ложета в центъра. Амерасу бе на по-високо ложе между тях, качулката на бледосивата й роба бе свалена. Разпуснатата й снежнобяла коса се стелеше като мек облак на раменете й. Тя носеше яркосин шарф около тънката си талия. Не се виждаха никакви украшения или бижута.
Саймън се взря в нея и за миг тя го погледна. Дори да се надяваше на подкрепяща усмивка или утвърдително кимване, младежът бе разочарован — погледът й го отмина, като че ли той бе най-обикновено дърво в огромна гора. Сърцето му трепна. Време бе да се откаже и от последната надежда, че Амерасу се интересува от съдбата на идиота Саймън.
До Амерасу, на подиум от мътносива скала, имаше любопитен предмет: диск от някакво бледо ледено вещество, положен върху широка поставка от тъмно и блестящо магическо дърво, покрито с оплетена ситска резба. Саймън реши, че е настолно огледало — беше чувал, че някои високопоставени дами притежават такива, — но, странно, то като че ли не отразяваше. Ръбовете на диска бяха остри като нож, подобно на кръгъл бонбон, изсмукан почти до прозрачност. Цветът му бе замръзналото мръснобяло на зимната луна, но сякаш и други, по-дълбоки оттенъци сънливо се движеха в него. Разлат плитък съд от същата прозрачна материя бе вграден в резбованата поставка под диска.