Саймън не можеше да гледа този предмет прекалено дълго. Вихрещите се цветове го разстройваха: по някакъв странен начин променящият се камък му напомняше за сивия меч Печал, а това бе спомен, който той не искаше да събужда. Той бавно огледа огромната зала.
Както бе казал Джирики, като че ли всички жители на Джао е-Тинукай’и бяха дошли в Ясира този следобед. Въпреки че бяха облечени в своя подчертано цветен стил и окичени като редки птици, златнооките сити все пак изглеждаха необичайно сдържани, дори и за стандартите на своя резервиран народ. Много очи се бяха обърнали към Саймън и Джирики при влизането им, но нито един поглед не се бе задържал дълго — вниманието на всички присъстващи сякаш бе приковано в трите фигури в центъра на огромната зала около дървото. Зарадван от незабележимостта си, Саймън седна заедно с Джирики в края на смълчаната тълпа. Никъде не видя Адиту, но знаеше, че трудно би могъл да я различи сред подобно множество.
Дълго нямаше нито движение, нито говорене, макар Саймън да имаше чувството, че точно на прага на усещанията се носят скрити течения, неуловимо общуване, споделено от всички в залата, освен него. И все пак той не беше толкова нечувствителен, че да не успее да усети напрежението у тихите сити, ясното усещане за неспокойното очакване. Въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря.
Започна да се чуди дали ситите няма да продължат по същия начин през целия следобед — група събрали се на една стена съперничещи се котараци, които само се оглеждат, — когато Шима’онари се изправи и заговори. Този път господарят на Джао е-Тинукай’и не си направи труда да говори на Западния език, а използва музикалната реч на ситите. Говори доста дълго, като придружаваше монолога си с елегантни жестове, ръкавите на бледожълтата му роба се развяваха, щом наблегнеше на някоя дума. За Саймън тази реч бе само объркване, прибавено към неразбирането му.
— Баща ми говори за Амерасу и ни моли да я изслушаме — шепнешком преведе Джирики. Саймън се усъмни — Шима’онари бе говорил прекалено дълго, за да каже само това. Погледът му обходи Ясира, мрачните лица с котешки очи. Каквото и да казваше бащата на Джирики, той бе получил цялостното и почти плашещо пълно внимание на своя народ.
Щом Шима’онари приключи, Ликимея се изправи и всички погледи се обърнаха към нея. И тя говори дълго на езика на Зида’я.
— Тя казва, че Амерасу е много мъдра — обясни Джирики. Саймън се намръщи.
Когато Ликимея свърши, се надигна тиха обща въздишка — като че ли всички събрани бяха издишали едновременно. Саймън също въздъхна от облекчение: докато бе слушал неразбираемото ситско бръщолевене, му бе все по-трудно да се съсредоточава. Дори и пеперудите над него се движеха неспокойно.
Най-после Амерасу се изправи. Съвсем не изглеждаше толкова крехка, колкото в къщата си. Тогава Саймън я бе сравнил с измъчена светица, но сега видя ангелското в нея — спотаена сила, която тлееше, но която можеше да избухне в ярка бяла светлина. Дългата й коса се движеше от ветреца, вероятно породен и от внимателното движение на милиони крилца.
— Виждам, че смъртното дете е тук — каза тя, — така че ще говоря на език, който той може да разбере, след като много от това, което ще кажа, е дошло от него. Той има право да чуе.
Няколко сити обърнаха главите си и изгледаха безстрастно Саймън. Изненадан, той сведе глава и се загледа в земята, докато ситите отново не се обърнаха.
— Всъщност — продължи Амерасу, — колкото и странно да звучи, възможно е някои от нещата, които трябва да кажа, да са по-добре приспособени към езика на Судхода’я. Смъртните винаги са живели в един или друг вид тъмнина. Това е една от причините, поради които ги нарекохме „деца на залеза“, когато за първи път дойдоха в Остен Ард. — Тя замълча. — Човешките деца, смъртните, имат много идеи за това какво става, след като умрат, и се препират кой е прав и кой бърка. Тези неразбирателства често завършват с кръвопролития, като че ли те искат да изпратят посланици, които да открият разрешението на техния спор. Тези посланици, доколкото познавам философията на смъртните, никога не са се завърнали, за да донесат на своите братя истината, към която те толкова се стремят.