— Но сред народите на смъртните се носят истории, които казват, че някои все пак се връщат като безтелесни духове, макар и без да носят отговори. Тези духове, тези призраци безмълвно напомнят за сянката на смъртта. Тези, които се натъкнат на подобни бездомни духове, ги наричат „обсебени“. — Амерасу си пое дъх; огромното й спокойствие като че ли я напускаше. Измина един дълъг миг, преди да продължи. — Това е дума, която ние Зида’я нямаме, а може би трябва да имаме.
Тишината, с изключение на пърхането на деликатните крилца, бе пълна.
— Ние побягнахме към Най-далечния изток, надявайки се да се спасим от Небитието, което завладя нашата Градина. Тази история е известна на всички, с изключение на смъртното момче. Дори и тези от нашите деца, които се родиха след Бягството от Асу’а, я поглъщат с майчиното мляко, така че тя няма да бъде разказана тук отново.
— Когато стигнахме новата земя, си мислехме, че сме избягали от тази сянка — продължи тя. — Но част от нея дойде с нас. Това петно, тази сянка е част от нас — също както смъртните мъже и жени от Остен Ард не могат да избегнат сянката на собствената си смърт.
— Ние сме стар народ. Ние не се бием срещу това, с което не може да се води битка. Това е причината да напуснем Вениха До’сае вместо да се погубим в безсмислена борба. Но проклятието на нашата раса не е в това, че отказахме да се жертваме в безцелно отричане на великата сянка, а именно в това, че притиснахме сянката в себе си и я прегърнахме силно и радостно, че я отгледахме като дете… да, ние донесохме сянката със себе си. Вероятно никое живо разумно нещо не може без подобна сянка, но ние, Зида’я — въпреки продължителността на живота ни, до който дълголетието на смъртните е като това на светулките — все още не можем да пренебрегнем сянката, която е смъртта. Не можем да пренебрегнем познанието за Небитието. Вместо това го носим с нас като мрачна тайна.
— Смъртните трябва да умрат и са уплашени от това. — Тя въздъхна. — Ние, които нявга бяхме в Градината, също трябва да умрем, въпреки че продължителността на живота ни е несравнимо по-голяма, но всеки от нас прегръща смъртта си в момента, когато за първи път отвори очи, и я прави неразделна част от себе си. Ние копнеем за пълната й прегръдка дори и когато вековете се нижат, докато около нас страхуващите се от смъртта смъртни се множат и измират като мишки. Ние превръщаме нашата смърт в сърцевината на нашето съществуване, в наш личен и най-съкровен приятел, като оставяме живота да се върти около нас, докато се наслаждаваме на сериозната компания на Небитието.
— Не пожелахме да издадем на Децата на Руян Ве тайната на нашето почти-безсмъртие, въпреки че те са фиданка от същото дърво. Ние отказахме вечния живот на народа на Руян, Тинукеда’я, дори и когато притиснахме Смъртта още по-силно към гърдите си. Ние сме обсебени, деца мои. Думата на смъртните е единствената правилна дума. Ние сме обсебени.
Саймън не разбра по-голямата част от онова, което каза Първата баба, но гласът й му въздейства като скарването на любящ родител. Той се почувства дребен и маловажен, но и успокоен, че чува този глас и че той говори на него. Ситите наоколо бяха все така съсредоточено безстрастни.
— Тогава дойдоха корабните мъже — каза Амерасу и гласът й стана по-дълбок — и не се задоволиха да живеят и да умират сред стените на Остен Ард, както правеха смъртните мишки преди тях. Не им стигаха залъците, които им подхвърляхме. Ние, Зида’я, можехме да спрем техните грабежи преди да станат значителни, но вместо това тъжахме за изгубената красота и тайничко се радвахме. Нашата смърт идваше — прекрасен и окончателен край, който да направи сенките реални. Съпругът ми Ию’унигато беше такъв. Неговото нежно, поетично сърце обичаше смъртта повече, отколкото той някога бе обичал жена си или собствените си наследници.
За първи път през множеството се понесе тих шепот — неспокойно мърморене, едва по-високо от пърхането на пеперудите над тях. Амерасу се усмихна и продължи тъжно:
— Трудно е да се слушат подобни неща, но сега е време да се говори истината. От всички Зида’я един-единствен не жадуваше за тиха забрава. Това беше моят син Инелуки… й той гореше. Нямам предвид начина, по който умря — той може да бъде наречен жестока ирония или съдбовна неизбежност. Не, Инелуки гореше от живот и неговата светлина разпръсваше сенките… поне някои от тях.
— Всички знаем какво се случи. — Тя пак въздъхна. — Всички знаем, че Инелуки посече своя обичен баща, че най-накрая бе унищожен, че доведе Асу’а до разрушение в опитите си да спаси себе си и целия си народ от забрава. Но огънят му бе толкова силен, че той не можа да премине мирно в сенките отвъд живота. Проклинам го за това, което направи с моя съпруг, със своя народ и със себе си, но моето майчино сърце все още се гордее. В името на Корабите, които ни доведоха, той гореше и продължава да гори! Инелуки няма да умре!