Амерасу вдигна ръка, тъй като нова вълна шепот се понесе из Ясира.
— Спокойно, деца, спокойно! — извика тя. — Самата Първа баба не е прегърнала тази сянка. Аз не го възхвалявам за това, което е сега, а само за бурния дух, който никой друг не показа, когато подобен дух бе единственото нещо, което можеше да ни спаси от самите нас. И той наистина ни спаси, тъй като неговата упоритост и дори лудостта му дадоха сили на останалите да побягнат насам, към дома на нашето изгнание. — Тя отпусна ръката си. — Но синът ми прегърна омразата. Тя не му позволи да умре истински, но бе пламък, по-горещ дори и от собствения му; и този пламък го погълна. Нищо не е останало от яркия огън, който беше моят син. — Очите й бяха премрежени. — Почти нищо.
Тъй като тя не проговори известно време, Шима’онари се изправи, сякаш да отиде при нея, и тихо каза нещо на езика на ситите. Амерасу поклати глава.
— Не, внуче, остави ме да говоря. — Нещо като гняв се прокрадна в гласа й. — Това е всичко, което ми остана, и ако не бъда чута, ще се спусне такава тъмнина, която няма да прилича на обичната смърт, която възпяваме в нашите сънища. Тя ще е по-лоша и от Небитието, което ни прогони от нашата Градина отвъд морето.
Шима’онари, който изглеждаше странно потресен, седна до каменнооката Ликимея.
— Инелуки се е променил — продължи Амерасу. — Той се е превърнал в нещо, което светът не е виждал: тлеещ въглен от отчаяние и омраза, който живее единствено, за да поправя нещата, които много отдавна са били несправедливости, грешки, трагични недоразумения, но сега са просто факти. Също като нас, Инелуки пребивава в света на това, което е било. Но за разлика от своите живи роднини, Инелуки не се задоволява с търкаляне в спомени от миналото. Той живее, или съществува — в този случай езикът на смъртните е прекалено неточен, — за да види настоящата действителност унищожена, а несправедливостта — поправена; гневът е неговият единствен начин на действие. Неговата справедливост е жестока, а методите му — дори още по-ужасни.
Тя застана до тайнствения диск и нежно поглади ръба му с тънките си пръсти. Саймън се уплаши, че може да се пореже, и изпита неестествен ужас при мисълта за кръв върху тънката златна кожа на Амерасу.
— От много време знаех, както и всички вие, че Инелуки се е върнал. За разлика от вас обаче, аз не прогоних този факт от ума си, нито го въртях из мислите си единствено за да се наслаждавам на болката, която причинява, както човек би чесал заздравяваща рана. Чудих се, мислих и говорих с малцината, които можеха да ми помогнат, за да разбера какво би могло да расте в сенките на ума на моя син. Последният, който ми донесе знание, е смъртното момче Сеоман — въпреки че той не го е осъзнал и все още не разбира какво съм научила от него.
Саймън отново усети чужди очи върху себе си — но собствените му очи безпомощно се бяха взрели в блестящото лице на Амерасу, приковани в облака на бялата й коса.
— И това е справедливо — продължи тя. — Човешкото дете бе подхвърляно от съдбата и водено от шанса по много любопитни начини, но то не е велик герой, нито може да използва магии. Той пое своите отговорности възхитително, но няма нужда допълнително да товарим младите му рамене. Все пак, мисля, че това, което научих от него, ми разкри истинските планове на Инелуки. — Тя си пое дъх дълбоко, сякаш събираше сила. — Ужасни са. Бих могла да ви ги кажа, но думите няма да са достатъчни. Аз съм най-възрастната от това племе; аз съм Родената на кораб Амерасу. И пак ще има такива, които тайно ще се съмняват, и други, които ще продължат да извръщат лицата си. Много от вас ще предпочетат да живеят с красотата на въображаемите сенки вместо с грозната чернота в сърцето на тази сянка — сянката, която моят син и досега разпръсква върху нас.
— Така че ще ви покажа онова, което видях, за да го видите и вие. Дори и ако все още можем да извръщаме главите си, деца мои, то поне не можем да продължим да се преструваме. За кратко можем да успеем да се задържим извън зимата, но накрая тя ще погълне и нас. — Гласът й изведнъж се издигна, печален, но силен. — Ако щастливо тичаме към прегръдката на смъртта, нека поне признаем, че правим точно това! Нека поне този път се видим ясно, поне на края на нещата.