Амерасу сведе поглед, като че ли победена от голяма умора или скръб. Настъпи миг на тишина, а после, точно когато се подхванаха тихи разговори, тя отново вдигна глава и постави ръката си върху бледия лунен диск.
— Това е Мъгливата лампа, която майка ми Сендиту донесе от Тумет’ай, когато пълзящата скреж погълна града. Както и люспите на Великия червей, както и Говорещият огън, пеещият Къс и Езерото в Асу’а, тя е врата към Пътя на сънищата. Тя ми показа много неща. Сега е време да споделя тези видения.
Амерасу протегна ръка и леко докосна купата пред каменния диск. Синьо-бял пламък изскочи и се понесе във въздуха, без да допира ръба на купата. Дискът започна да излъчва деликатна светлина. И макар блясъкът да стана по-ярък, в цялата зала на Ясира притъмня и на Саймън му се стори, че следобедът действително се стопява и пред него виси спусналата се от небето луна.
— Тези дни земите на сънищата са се приближили до нашите — каза Амерасу, — точно както зимата на Инелуки е обградила и похабила лятото. — Гласът й, макар и ясен, бе почти шепот. — Смут е настъпил в земите на сънищата и ще дойдат мигове, когато ще е трудно да останем на правия път, така че, моля ви, отдайте ми мислите си и мълчаливата си подкрепа. Отдавна отминаха дните, когато дъщерите на Дженджияна можеха да говорят чрез Свидетелите толкова лесно, колкото от ухо на ухо. — Тя размаха ръката си над диска и в стаята притъмня още повече. Нежното пърхане на пеперудените крила се усили, като че ли насекомите усетиха промяната във въздуха.
Дискът светеше. Синкаво петно пропълзя като мъгла по повърхността му; когато то отмина, Мъгливата лампа бе станала черна. В тази чернота се появиха разпръснати ледени звезди, а една бледа сянка започна да расте, изниквайки от основата на диска. Беше планина — бяла и назъбена, гола като кост.
— Накига — изрече от тъмнината Амерасу. — Планината, която смъртните наричат Стормспайк. Домът на Утук’ку, която крие годините си зад сребърна маска, която не желае да признае, че сянката на смъртта може да докосне и нея. Тя се страхува от Небитието повече, отколкото всеки друг от нашата раса, макар и да е най-възрастната, която е още жива — последната от родените в Градината. — Амерасу се засмя тихо. — Да, моята прабаба е много суетна. — За миг проблесна метал и образът се замъгли, но скоро планината се появи отново. — Мога да я усетя. Тя чака като паяк. В нея, за разлика от Инелуки, колкото и да е полудял, не гори никакъв огън на справедливост. Единственото, което иска тя, е да унищожи всички, които си спомнят как тя бе унижена в далечното минало, когато народите ни се разделиха. Тя дари с дом бушуващия дух на моя син; двамата взаимно подхранват омразата си. Сега те са готови да извършат онова, което кроят от толкова много векове. Вижте!
Мъгливата лампа запулсира. Бялата планина изникна по-близо, димеше под студените черни небеса, а след това изведнъж започна да се стопява в мрака. След няколко мига вече бе изчезнала, като остави единствено самурена празнота.
Отмина един дълъг миг. Саймън, който не бе изпуснал нито дума, казана от ситската жена, внезапно се почувства замаян. Пращящото напрежение във въздуха се бе завърнало.
— О! — ахна изненадана Амерасу.
Ситите се размърдаха и замърмориха неспокойно, дори като че ли уплашено. Лъч сребро се появи по средата на Мъгливата лампа, а след това се разпростря навън като масло по повърхността на езерце и изпълни затъмнения силует. Среброто се плъзгаше и разпръскваше, докато не стана лице — женско лице, непомръдващо, с изключение на бледите очи, които надничаха от тъмните прорези.
Саймън безпомощно наблюдаваше сребърната маска. Очите му смъдяха от събиращите се в тях уплашени сълзи. Не можеше да откъсне поглед. Тя бе толкова стара и силна… толкова силна…
— Изминаха много нови години, Амерасу но’е-Са’онсерей. — Гласът на Кралицата на норните бе учудващо мелодичен, но сладостта в него не можеше напълно да прикрие необятната поквара. — Мина дълго време, внучке. Да не би да се срамуваш от северните си роднини, та досега не си ни поканила сред вас?
— Ти се подиграваш с мен, Утук’ку Сейт-Хамакха. — В гласа на Амерасу се усети потреперване, уплашен белег на тревога. — Всички знаем причините за вашето изгнание и за раздялата на нашите семейства.
— Ти винаги си обичала праведността, малка Амерасу. — От презрението в гласа на Кралицата на норните Саймън чак потрепери. — Но праведните скоро се превръщат в пречки — така, както винаги е било с твоя древен клан. Ти не искаш да пометеш смъртните от земята, което можеше да спаси всички ни. А дори и след като те унищожиха родените в Градината, ти не можеш да ги оставиш на спокойствие. — Дъхът на Утук’ку свистеше. — А, виждам: дори в момента един от тях е с вас!