Сърцето на Саймън като че ли порасна и се набута в гърлото му; той едва успяваше да диша. Тези ужасяващи очи, втренчени в него — защо Амерасу не я накараше да си отиде? Той искаше да извика, да побегне, но не можеше. Ситите около него изглеждаха също толкова безсилни и вкаменени.
— Прекалено опростяваш нещата, бабо — каза Амерасу накрая. — Когато не лъжеш.
Утук’ку се засмя и смехът й би могъл да разплаче и камък.
— Глупачка! — извика тя. — Аз да опростявам нещата? Ти си позволяваш прекалено много. От много време се интересуваш от делата на смъртните, но си пропуснала най-важните неща. Това ще те убие!
— Знам какво си намислила — каза Амерасу. — Ти може да си ми отнела онова, което остана от моя син, но дори през смъртта аз прозрях мислите му. Аз видях…
— Стига! — Гневният вик на Утук’ку се завихри в Ясира като студен повей, който смачка тревата и вся паника сред пеперудите. — Достатъчно! Ти изрече последните си думи и произнесе присъдата си. Тя е смърт!
Амерасу затрепери сред мъгливата светлина — бореше се с широко отворени очи и уста срещу нещо невидимо и беззвучно.
— И вие няма да се намесвате повече — нито един от вас! — Гласът на Кралицата на норните се издигна до страховита височина. — Фалшивото примирие свърши! Край! Накига се отрича от всички вас!
Ситите се развикаха. Лицето на Утук’ку премигна и изчезна от Мъгливата лампа и Ликимея се втурна към Амерасу. За миг Свидетелят потъна в мрак, но само за миг. Мъничко петънце червенина заблещука в центъра на Лампата — малка искра, която започна да нараства плавно, докато не стана разлюлян пламък, който обля с виолетова светлина изненаданите фигури на родителите на Джирики и безмълвната Амерасу. Две тъмни дупки се отвориха в пламъка — лишени от светлина очи върху лицето от огън. Саймън бе сграбчен от леден ужас, бе стиснат толкова здраво, че мускулите му затрепериха. Ледена заплаха струеше от това пулсиращо лице така, както топлината се издига от огън. Амерасу спря да се бори и остана неподвижна, сякаш се бе превърнала в камък.
Още една чернота зейна в издигащия се пламък под празните очи. Разнесе се смях. На Саймън му се гадеше — бе виждал тази маска на ужаса.
Червената ръка! Той искаше да изкрещи тези думи, но страхът го задави и ги превърна в безпомощни, свирещи дихания.
Ликимея пристъпи напред, последвана от своя съпруг, който й помагаше да закрият Амерасу. Тя вдигна ръце пред Мъгливата лампа и огненото нещо, което се вълнуваше в нея. Заобиколи я някакво сребърно сияние.
— Върни се при твоята сбръчкана господарка и при твоя мъртъв господар, о, покварени! — извика тя. — Ти вече не си един от нас.
Огненото нещо отново се изсмя:
— Не. Ние сме повече, много повече! Червената ръка и нейният господар са вече силни. Всичко сътворено трябва да попадне под сянката на Краля на бурите. Тези, които ни предадоха, ще пищят и треперят в тъмнината!
— Ти нямаш власт тук! — изкрещя Шима’онари и хвана вдигнатата ръка на съпругата си. Сиянието около двамата стана по-силно, мъглата от сребриста лунна светлина се разшири и обхвана и огненото лице. — Това място не е за теб! Върни се при студената си планина и черната си празнота!
— Ти не разбираш! — Нещото тържествуваше. — Ние, от всичко, което е живяло нявга, се върнахме от Небитието. Ние сме силни. Станахме силни!
Още докато кухият глас ечеше в Ясира, надвивайки ситските викове на ярост и тревога, нещото от Мъгливата лампа изведнъж се надигна, измъкна се навън, нарасна до огромен стълб от пламъци, с гръмотевичен вик отметна безформената си глава и разпери широко огнените си ръце, като че ли да сграбчи всичко пред себе си в смачкваща, изгаряща прегръдка.
Накацалите по копринените нишки пеперуди започнаха да избухват в пламъци. Милиони насекоми като че ли едновременно излетяха — огромен облак от огън и димящи крилца. За секунди ставаха на сажди и падаха върху викащите сити. Ясира беше в хаос.
Нарастващото нещо по средата на стаята се засмя и избухна, но без да излъчи светлина. Напротив, то като че ли всмукваше яркостта и набъбваше, източваше се все по-нагоре. Див, гърчещ се куп тела подскачаше около него, главите и размахващите се ръце на викащите сити бяха като сенки на фона на червения блясък.