— Нику’а! — извика той. — Ийнва! Ела при мен! — Очите на ловеца светеха с алена светлина, отразявайки пламъците по кората на голямото дърво.
Огромната бяла хрътка несигурно пристъпи към ясена. Козината й бе черна от сажди, отворената й паст бе останала почти без зъби. Шима’онари лежеше неподвижен на земята и стискаше в юмрука си окървавена стрела. Кучето направи една крачка, после падна, търкулна се настрани и вътрешностите му се изсипаха.
Ловецът се облещи и изкрещя:
— Ти го уби! Моята гордост! Най-добрият от кучкарниците! — Той повлече Амерасу към умиращото куче. Главата на Първата баба се люшкаше отпуснато. — Нику’а! — изсъска Инген, след това се обърна и бавно огледа Ясира. Навсякъде около него ситите стояха неподвижни, омазаните им с кръв и пепел лица безмълвно отвръщаха на взора на ловеца.
Тънките устни на Инген Джегер се изкривиха от мъка. Той вдигна очи към осакатените клони на ясена и нагоре към сивото небе. Амерасу бе притисната до гърдите му, бялата й коса закриваше лицето й.
— Смърт! — извика той.
Настъпи дълъг миг тишина.
— Какво искаш от Първата баба, смъртни? — чу се спокоен глас.
Беше Ликимея. Бялата й рокля бе оцапана с пепел. Тя бе коленичила до съпруга си и държеше окървавената му ръка.
— Ти ни причини достатъчно болка — каза владетелката. — Пусни я. Махни се оттук. Няма да те преследваме.
Инген се взря в нея, като че ли тя бе отдавна забравен крайпътен камък, забелязан след трудно пътешествие. Смръщените му устни се разтеглиха в страховита усмивка и той разтърси безпомощната Амерасу така, че главата й се залюшка. После смъкна кучешкия си шлем — юмрукът му беше безкръвен — и го размаха в лудешка радост.
— Горската вещица е мъртва! — изрева той. — Аз я убих! Похвали ме, господарке, аз изпълних твоята повеля! — Той вдигна другата си ръка към небето и пусна Амерасу да се свлече на земята като захвърлена дреха. Матова кръв блесна по сивата й роба и златните й ръце. Полупрозрачната дръжка на кристалната му кама стърчеше от гърдите й.
— Аз съм безсмъртен! — изкрещя Ловецът на Кралицата.
Задавеният дъх на Саймън проехтя в ужасната тишина.
Инген Джегер бавно се обърна, позна Саймън и устата му се изви в крива усмивка.
— Ти ме доведе при нея, момче.
Една черна от пепелта фигура се надигна в краката на Инген.
— Вениха с’анх! — извика Джирики и заби Индрежу в гърдите на ловеца.
Инген залитна и се прегъна над острието, като го изтръгна от ръката на сита. После бавно се изправи и се закашля. Кръв покапа от устата му и оцапа почти бялата му брада, но усмивката му остана.
— Времето на Децата на зората… свърши! — изхърка той. Чу се жужене и няколко стрели щръкнаха от широкия гръден кош на Инген — стърчаха като бодли на таралеж.
— Смърт!
Този път извика Саймън. И скочи. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като барабани; той усети съскащата песен на втори залп стрели, докато тичаше към ловеца. Замахна с камъка, с който бе убил кучето.
— Сеоман! Не! — извика Джирики.
Ловецът падна на колене.
— Вашата вещица е… мъртва — задъхано каза той и вдигна ръка към приближаващия Саймън. — Слънцето залязва…
Още стрели прелетяха през Ясира и Инген Джегер бавно се свлече на земята.
В сърцето на Саймън пламна омраза като огън и той вдигна камъка високо. Лицето на Инген Джегер бе замръзнало в екзалтирана усмивка и за един кратък миг погледът му улови погледа на младежа. В следващата секунда лицето на Инген изчезна в червен плисък и тялото на ловеца рухна от силата на удара. Саймън се свлече след него с безмълвен яростен вик, цялата му сдържана омраза се изля в подлудяваща вълна.
„Те ми взеха всичко. Те ми се присмяха. Всичко ми взеха!“
Яростта се превърна в някаква дива радост. В тялото му се разля сила. Най-после! Той стовари камъка върху главата на Инген, вдигна го и я размаза отново, и отново, и отново…
Нечии ръце го спряха, вдигнаха го и той пропадна в собствената си червена тъмнина.
Кендхараджа’аро го заведе при Джирики. Вуйчото на принца, както и всички останали жители на Джао е-Тинукай’и, бе облечен в жалейно тъмносиво. И Саймън носеше панталони и риза в същия цвят — унилата Адиту му ги бе дала на следващия ден след изгарянето на Ясира.