Джирики не беше в собствената си къща, а в жилище, направено от розови, жълти и бледокафяви платнища, които приличаха на огромни кошери. Адиту бе казала на Саймън, че жената, която живее там, е лечителка и че се грижела за изгарянията на Джирики.
Кендхараджа’аро, чието лице бе замръзнало в натъжена маска, остави Саймън пред бруления от вятъра вход на къщата и си тръгна, без да каже нито дума. Саймън влезе и се озова в стая, осветявана единствено от една мъжделива сфера на дървена поставка. Джирики лежеше на голямо легло. Ръцете му бяха отпуснати върху гърдите и бяха превързани с ленти копринен плат. Лицето му блестеше от някакво мазно вещество, което само подчертаваше неземния му вид. Кожата му бе обгорена на много места, а веждите му и част от дългата му коса ги нямаше, но Саймън се зарадва да види, че принцът не е обезобразен.
— Здравей, Сеоман — каза Джирики и се опита да се усмихне.
— Как си? — срамежливо попита Саймън. — Боли ли те?
Принцът поклати глава.
— Не страдам много, не и от тези изгаряния, Сеоман. Ние, хората от моя вид, сме направени от издръжлив материал, както може би си спомняш от първата ни среща. — Джирики го изгледа. — А ти как си?
— Ами… добре съм. — Младежът замълча. — Толкова съжалявам. — Срамуваше се от животинския си изблик, срам го беше, че се бе превърнал в пищящ скот пред очите на всички, и това му тежеше много през изминалите няколко дни. — За всичко съм виновен аз.
Джирики понечи да вдигне ръка, но внимателно я отпусна и на лицето му за миг се изписа болка.
— Не, Сеоман, не. Не си направил нищо, за което да се налага да се извиняваш. Това бе ден на ужас, а ти си преживял прекалено много подобни дни.
— Не е това — нещастно промърмори Саймън. — Той ме проследи! Каза, че ме е проследил, за да намери Първата баба! Аз доведох убиеца й тук.
Джирики поклати глава.
— Това е било замисляно отдавна. Повярвай ми, Червената ръка не може да изпрати лесно един от своите в крепостта на Джао е-Тинукай’и за толкова кратко време. Инелуки все още не е толкова силен. Това бе добре замислена атака, дълго подготвяна. И Утук’ку, и Кралят на бурите са изразходвали значителна част от мощта си, за да я осъществят. Нима мислиш, че това, че Утук’ку попречи на Първата баба да говори точно когато тя щеше да разкрие замисъла на Инелуки, е просто съвпадение? Това, че съществото от Червената ръка успя да си пробие път дотук точно в този момент и на цената на огромно количество магическа сила? И наистина ли мислиш, че ловецът Инген просто се е мотаел из гората и изведнъж е решил да убие Родената на кораб Амерасу? Едва ли, аз не мисля така — макар и да е вярно, че той би могъл да се натъкне на твоята следа отпреди Адиту да те доведе тук. Инген Джегер не беше глупак, а и би било несравнимо по-лесно за него да проследи един смъртен, отколкото някой от нас, но той все някак щеше да влезе в Джао е-Тинукай’и. Кой знае откога е чакал пред Лятната порта, след като я е открил, чакал е господарката му да го насъска срещу враговете си в подходящия момент. Това е военен план, Сеоман, точен и отчаян план. Сигурно много са се страхували от мъдростта на Първата баба.
Джирики вдигна превързаната си ръка и докосна челото си.
— Не поемай вината върху себе си, Сеоман. Смъртта на Амерасу е била предопределена в черните бездни под Накига, а може би и по времето, когато Двете семейства са се разделили при Сесуад’ра преди хиляди години. Ние сме раса, която дълго помни раните си, макар и да мълчи. Ти не си виновен.
— Но защо? — Саймън искаше да повярва на думите на Джирики, но ужасното чувство за загуба, което бе заплашило да го обземе на няколко пъти тази сутрин, не си отиваше.
— Защо? Защото Амерасу е проникнала в скритите мисли на Инелуки — и кой би могъл да го направи по-добре от нея? Тя най-накрая бе разгадала замисъла му и се канеше да го сподели със своя народ. А сега може и никога да не разберем; а може би ще разберем, когато Инелуки реши да ни го покаже в цялата му неизбежност. — Той като че ли потръпна. — В името на нашата Горичка, Сеоман, ние загубихме толкова много! Не само великата мъдрост на Амерасу, но и последната си връзка с Градината. Ние наистина сме бездомни. — Той вдигна очи към вълнуващия се таван и ъгловатото му лице се окъпа в бледожълта светлина. — Хернистирците имат песен за нея, знаеш ли? — И запя тихичко: