— Снежнобяла гръд, жената от разпененото море,
тя е светлината, която сияе през нощта,
докато дори звездите се опият…
Пое си полека дъх, за да облекчи обгореното си гърло. Изненадваща ярост изкривяваше обикновено спокойното му лице.
— Дори и от мястото, където живее Инелуки, дори отвъд смъртта, как можа да изпрати непознат да убие майка му!?
— Какво ще правим? Как можем да се борим срещу него?
— Не трябва да се тревожиш за това, Сеоман Снежнокъдри.
— Какво искаш да кажеш? — Саймън едва обузда гнева си. — Как можеш да ми кажеш подобно нещо? След всичко, което сме видели заедно?
— Не исках да те обидя, Сеоман. — Ситът се усмихна тъжно. — Забравил съм дори и най-обикновената любезност. Прости ми.
Саймън видя, че събеседникът му наистина чака, и каза:
— Разбира се, Джирики. Прощавам ти.
— Исках да кажа, че ние, Зида’я, трябва да свикаме нашите съвети. Баща ми Шима’онари е тежко ранен и Ликимея, майка ми, трябва да свика народа ни… но не в Ясира. Мисля, че никога вече няма да се събираме на това място. Знаеш ли, Сеоман, че великото дърво е изгоряло и е станало бяло като сняг? Не сънува ли ти някога подобно нещо? — Джирики сведе глава; погледът му сияеше с мека светлина. — О, прости ми отново. Мисълта ми се скита и забравя важните неща. Казаха ли ти вече? Ликимея постанови, че можеш да тръгнеш.
— Да тръгна? Да напусна Джао е-Тинукай’и? — Внезапната радост бе съпроводена и от неочаквана струя от съжаление и гняв. — Защо сега?
— Защото това бе последното желание на Амерасу. Тя го е казала на родителите ми преди да започне събранието. Защо си толкова разстроен? Нали ще се върнеш при твоя народ. Така е най-добре, каквото и да се случи. Ние, Зида’я, трябва да скърбим за загубата на нашата най-възрастна, нашата най-добра. Това вече не е място за смъртни… а и ти го искаше, нали? Да се върнеш при своите хора?
— Но вие не можете просто да се затворите и да обърнете гръб на всичко! Не и този път! Не чу ли Амерасу? Всички трябва да се бием срещу Краля на бурите! Ще е страхливост да не го направим! — Строгото, но майчинско лице на Амерасу изведнъж се появи отново пред него, поне в паметта му. Прекрасните й мъдри очи…
— Успокой се, млади приятелю — каза Джирики и се усмихна ядосано. — Ти си изпълнен с добри намерения, но нямаш достатъчно познание, за да говориш толкова настоятелно. — Изражението му се смекчи. — Не се бой, Сеоман. Нещата се променят. Хикеда’я убиха нашата най-възрастна, повалиха я насред собствената ни свещена къща. Те прекосиха линията, която не може да се прекоси втори път. Може би са искали да го сторят, но по-важен е фактът, че стана. Това е още една причина да ни напуснеш, човешко дете. Няма място за теб във военния съвет на Зида’я.
— Значи ще се биете? — Саймън усети изненадваща искрица надежда в сърцето си.
Джирики сви рамене.
— Да, така си мисля… но как и кога, не мога да кажа аз.
— Толкова много неща… — промърмори Саймън. — И толкова бързо.
— Ти трябва да си тръгнеш, млади приятелю. Адиту скоро ще се върне от посещението си при родителите ни и ще те отведе до мястото, където ще можеш да намериш своите хора. Най-добре да стане бързо, тъй като не е обичайно Шима’онари и Ликимея да отменят заповедите си. Върви. Сестра ми ще дойде при теб в къщата ми край реката. — Джирики се наведе и вдигна нещо от покрития с мъх под. — И не забравяй да вземеш огледалото си, приятелю. — Той се усмихна лукаво. — Може да ти се наложи да ме повикаш отново, а аз все още ти дължа един живот.
Саймън взе блещукащата люспа и я пусна в джоба си. Поколеба се, а после се наведе и внимателно прегърна Джирики, като се опитваше да не докосва раните му. Принцът на ситите докосна бузата на Саймън с хладните си устни.
— Върви си в мир, Сеоман Снежен кичур. Ще се срещнем пак. Обещавам.
— Довиждане, Джирики. — Младежът се обърна и излезе бързо, без да поглежда назад.
Навън, погълнат от водовъртежа на обърканите си мисли, Саймън изведнъж осъзна, че му е студено. Погледна нагоре и видя, че лятното небе над Джао е-Тинукай’и се е смрачило и е придобило по-тъмен оттенък. Вятърът също бе по-хладен от друг път.
„Лятото си отива — помисли си той и отново се уплаши. — И едва ли ще си го върнат“.
Изведнъж целият му дребнав гняв към ситите се изпари и го завладя дълбока печал. Каквото и друго да имаше тук, имаше и красота, невиждана, откакто светът е бил млад, пазена хиляди години от убийствените студове на времето. Сега стените се рушаха под напора на силен зимен вятър. Много прекрасни неща можеха да бъдат разграбени, без да могат да се възстановят.