Саймън забърза покрай реката към къщата на Джирики.
Мътно и изплъзващо се като сън, отпътуването от Джао е-Тинукай’и мина гладко. Адиту пя на своя роден език и Саймън я държеше здраво за ръката, а гората проблясваше и се променяше около тях. Излязоха изпод хладното сиво-синьо небе и попаднаха в самата паст на зимата, която се бе стаила в засада като дебнещ звяр.
Сняг покриваше гората — толкова плътно и студено одеяло, че Саймън трудно си спомни, че вече не е в Джао е-Тинукай’и: тук, извън магическия кръг на Зида’я, делото на Краля на бурите бе ужасяващо реално. И осъзна, че в самото сърце на лятото е пролята кръв.
Вървяха цяла сутрин и половината следобед, като постепенно напускаха най-дълбоката част на гората и навлизаха в покрайнините й. Говореха малко, като че ли ужасният студ бе убил привързаността, която бе разцъфнала между тях. Макар и притеснен от присъствието на Адиту, както винаги, Саймън все пак бе натъжен — но светът се бе променил и той нямаше сила да се бори.
Няколко часа вървяха покрай една бърза река — следваха я, докато не стигнаха до един дълъг полегат склон. Пред тях се простираше огромно водно пространство — сиво и тайнствено като течност в купата на алхимик. Огромен обрасъл с дървета хълм стърчеше от водата като тъмен гръб на животно.
— Това е твоята цел, Сеоман — каза Адиту. — Това е Сесуад’ра.
— Камъкът на раздялата?
— Да, Камъкът на раздялата.
Абстрактното понятие най-после бе станало реалност и Саймън се почувства така, сякаш преминава от един сън в друг.
— Но как ще стигна дотам? Не мога да преплувам!
Без да казва нищо, Адиту го поведе надолу. Стигнаха до мястото, където реката се втурваше към сивата вода и се разбиваше с грохот в скалите. Малко встрани от бурния поток бе закотвена малка сребриста лодка.
— Веднъж на сто зими — каза Адиту, — когато дъждовете са особено обилни, земите около Сесуад’ра се наводняват — макар и това определено да е първият път, когато подобно нещо се случва, докато Ренику Лятната лампа е на небето. — Тя се обърна настрана: не желаеше да се видят изписаните на лицето й мисли, които дори и един смъртен би могъл да разбере. — Ние държим тези хиянха, тези лодки, тук-там, така че Сесуад’ра да не остава недостъпна за желаещите да я посетят.
Саймън се наведе към малката лодка и опипа гладката повърхност на дървото. На дъното лежеше гребло от същия сребрист материал.
— И ти си сигурна, че трябва да отида там? — попита той, изведнъж загубил желание да се сбогува.
Адиту кимна.
— Да, Сеоман. — Тя свали от раменете си раницата, която бе носила, и му я подаде. — Това е за теб… не — поправи се тя, — не е за теб. Трябва да я занесеш на твоя принц Джосуа, от Амерасу. Тя каза, че е убедена, че той ще знае какво да прави с нея — ако не сега, то поне скоро.
— Амерасу? Тя е изпратила това?!
Адиту го погали по бузата.
— Не точно, Сеоман. Първата баба ме помоли да я занеса, ако затворничеството ти не свърши. Тъй като ти бе освободен, аз ти я давам. — Тя пак го погали по бузата. — Радвам се, че си свободен. Болеше ме да те гледам толкова нещастен. Добре е, че те познавам… — Тя се наведе и го целуна. Въпреки всичко, което се бе случило, той все пак усети как сърцето му забързва, когато устните й докоснаха неговите. Бяха топли и сухи и имаха вкус на мента.
Адиту отстъпи назад.
— Довиждане, Снежнокъдри. Трябва да се върна и да скърбя.
И преди той да успее дори да вдигне ръка, за да й помаха, се обърна и изчезна сред дърветата. Той се взира още няколко мига, търсейки някаква следа от слабата й фигура, но Адиту си бе отишла. Саймън се обърна и се качи в малката лодка. Раницата тежеше доста, но той бе прекалено уморен дори да се поинтересува какво може да има в нея. Помисли си колко хубаво ще е да заспи в лодката тук, на края на голямата гора. Щеше да е истинско щастие, ако можеше да заспи и да не се събуди цяла година и един ден. Но вместо това взе греблото и подкара лодката по спокойната вода.
Следобедът отмина и дойде дълбоката хладина на вечерта. Докато се носеше към нарастващата сянка на Сесуад’ра, Саймън усети как тишината на зимния свят го обвива и го кара да са замисли дали не е единственото живо, мърдащо нещо по повърхността на Остен Ард.