Саймън изпъшка тихичко и започна отначало; мъчеше се да подреди почти неуправляемите си мисли:
— Всички ние сме в опасност. Ужасна сила на север… искам да кажа — не, ние в момента сме на север… — Отпусна глава и се опита да се съсредоточи. — На север, но също така и на запад оттук. Там се намира една огромна планина от лед. Кралят на бурите живее там… само че не е жив. Нарича се Инелуки. Чували ли сте за него? За Инелуки? Той е ужасен!
Наведе се напред и се взря в разтревожените лица на Пастира, Ловджийката и дъщеря им Сискинанамук.
— Той е ужасен… — започна отново, втренчен право в тъмните очи на девойката.
„Бинабик я нарече Сиски — помисли си без никаква връзка. — Сигурно я е обичал…“
Като че ли нещо хвана мисълта му и я затръска, както куче тръска плъх. Внезапно той пропадна в някаква дълга, въртяща се шахта. Тъмните очи на Сискинанамук станаха по-дълбоки и големи, а после се промениха. След миг вече я нямаше и родителите й, приятелите на Саймън и всичко в Чидсик уб Лингит изчезна с нея. Но очите останаха, вече с друг сериозен поглед, който бавно го изпълваше целия. Тези кафяви очи принадлежаха на някой от неговия вид — на детето, което го бе преследвало в сънищата му… детето, което най-после той разпозна.
„Лелет. Малкото момиче, което оставихме в къщата насред гората, понеже раните й бяха тежки. Момичето, което оставихме при…“
„Саймън — каза тя, а гласът й странно кънтеше в главата му, — това е последната ми възможност. Къщата ми скоро ще падне, а аз ще избягам в гората, но има нещо, което трябва да ти кажа“.
Саймън никога не беше чувал малката Лелет да говори. Тъничкият й гласец бе подходящ за момиче на нейната възраст, но нещо не беше наред с него — беше твърде тържествен, твърде ясен и твърде много изпълнен с познания. Ритъмът и подборът на думите бяха като на възрастна жена, като…
„Гелое?“ — попита той. Въпреки че не бе отворил уста, чу гласа си да отеква в някакво празно пространство.
„Да. Нямам никакво време. Не бих могла да те достигна, но детето, Лелет, има възможности… тя е като леща, през която мога да съсредоточа волята си. Тя е странно дете, Саймън…“
И наистина, почти безизразното лице на детето, което изговаряше думите, изглеждаше някак различно от това на другите смъртни деца. Имаше нещо в очите й, което виждаше през него, отвъд него, като че ли самият той беше нематериален, като мъгла.
„Къде си?“
„В къщата си, но не за дълго. Оградите ми бяха повалени и езерото ми е пълно с тъмни неща. Силите пред вратата ми са твърде могъщи. Вместо да се изправям срещу такива вихрени ветрове, предпочитам да избягам и да се бия друг път.
Това, което трябва да ти кажа, е следното: Наглимунд падна. Елиас спечели тази битка, но истинският победител е Онзи, за когото и двамата знаем — тъмният човек от севера. Все пак Джосуа е жив“.
Саймън усети студен бодеж в стомаха си.
„А Мириамел?“
„Онази, която беше Мария, а също и Малахиас? Знам само, че е заминала от Наглимунд. Повече от това приятелските очи и уши не могат да ми кажат. Сега трябва да ти кажа и нещо друго: ти трябва да го помниш и да си мислиш за него, понеже Бинабик от Ийканук се затвори за мен. Трябва да отидеш при Камъка на раздялата. Това е единственото място, което дава сигурност от приближаващата буря — безопасно е поне за малко, във всеки случай. Отиди при Камъка на раздялата“.
„Какво? Къде е този камък? Къде е камъкът, Гелое?“ — Наглимунд е паднал? Саймън усети как отчаянието се настанява в сърцето му. Значи всичко наистина бе загубено.
Без предупреждение черна вълна премина през него, внезапна като удар от някаква гигантска ръка. Лицето на малкото момиче изчезна, остана само сива празнота. Последните думи на Гелое изплуваха в главата му:
„Единственото място, което е безопасно… Бягай!… Бурята идва…“
Сивото се отдръпна, като вълни, които се оттичат по плажа.
Разбра, че гледа в трептящата прозрачно жълта светлина на рова, пълен с горяща мазнина. Беше на колене в пещерата Чидсик уб Лингит. Изплашеното лице на Хейстън беше приведено до неговото.
— Какво те мъчи, момче? — попита пазачът, докато му помагаше да седне. Саймън се чувстваше, като че ли цялото му тяло беше съставено от парцали и зелени клонки.
— Гелое каза… каза, че буря… и Камъка на раздялата. Трябва да отидем при Камъка на раз… Но какво прави Бинабик? — попита той, когато забеляза, че приятелят му е коленичил пред подиума.