Гутулф стрелна с очи сивия меч, който се удряше в бедрото на краля. Проклето нещо! Как му се искаше Елиас да хвърли това оръжие в някой кладенец. Имаше нещо объркано с него, Гутулф беше убеден в това. Някои от тълпата очевидно също чувстваха безпокойството, което пораждаше оръжието, но само Гутулф бе стоял близо до Печал достатъчно често, за да разпознае истинската причина за тази тревога.
А и мечът не беше единственото нещо, което тревожеше хората от Ерчестър. Точно както гордо изправеният върху коня си крал от следобеда беше болният човек в каруцата от сутринта, така и пречупването на Наглимунд беше нещо по-малко от величествена победа над брата-узурпатор. Гутулф знаеше, че дори и далеч от битката, жителите на Ерчестър и Хейхолт са подочули нещо за странната, ужасяваща съдба на замъка и поданиците на Джосуа. Дори и да не бяха, унилите изражения на онези, които трябваше да бъдат една ликуваща, победоносна армия, оповестяваха, че не всичко е така, както трябва да бъде.
Гутулф си помисли, че за него, както и за войниците, това е нещо повече от срам и нещо повече от това да се чувстваш лишен от мъжество. Бяха изпитали страх и не можеха да го скрият. Кралят беше ли полудял? Беше ли довел при всички тях злото? Бог не се страхуваше от боя, както графът знаеше, нито пък от малко кръв — един философ бе казал, че с това мастило са написани намеренията Му. Но, Усирис да го прокълне, нима това не беше различно?
Отново погледна скришом краля. Елиас слушаше внимателно съветника си, облечения в червено Приратес. Плешивата глава на свещеника се поклащаше до ухото на краля като яйце, облечено в кожа.
Гутулф беше обмислял дали да не убие Приратес, но бе решил, че може да стане само по-лошо, нещо като да убиеш кучкаря, когато хрътките му са те заобиколили. Може би Приратес беше единственият останал на света, който можеше да контролира краля, освен ако — както понякога графът на Утаниат предполагаше с голяма сигурност — точно нахалният свещеник не бе онзи, който водеше Елиас надолу по пътя към гибелта. Кой би могъл да знае, Бог да ги прокълне всички? Кой би могъл да знае?
Вероятно в отговор на нещо, което му каза Приратес, Елиас оголи зъбите си в усмивка, докато гледаше към рядката тълпа посрещачи. Гутулф видя, че това не е усмивката на щастлив човек.
— Много съм ядосан. Търпението ми се изчерпва от тази неблагодарност.
Кралят бе седнал на трона си, великия Престол от драконова кост.
— Кралят ви се прибира и носи новината за велика победа, а е посрещнат само от някаква жалка сган. — Елиас сбърчи устни, докато се вглеждаше в отец Хелфсин, слабичък свещеник, който освен това беше и иконом на могъщия Хейхолт. Хелфсин беше коленичил в краката на краля: плешивото му теме сочеше трона като достоен за състрадание и далеч недостатъчен щит. — Защо нямаше организирано посрещане?
Икономът заекна:
— Но… нали имаше, ваше величество, имаше. Не дойдох ли да ви посрещна на портата Нарулах с цялата ви прислуга, която остана в Хейхолт? Много сме развълнувани от това, че се завърнахте в добро здраве, и благоговеем пред триумфа ви на север!
— Раболепните ми селяци от Ерчестър не изглеждаха нито твърде развълнувани, нито благоговеещи. — Елиас посегна за чашата си и вечно бдителният Приратес му я подаде, като внимаваше да не разлее тъмната течност. Кралят отпи дълга глътка и се намръщи от горчивината й. — Гутулф, според теб поданиците оказаха ли ми подобаващи почести?
Графът си пое дълбоко дъх, преди да отговори бавно:
— Може би те… Може би са чули слухове…
— Слухове? За какво? Разрушихме ли ние замъка на брат ми, предателя от Наглимунд, или не го разрушихме?
— Разбира се, кралю. — Гутулф се почувства седнал прекалено в края на тънък клон. Морскозелените очи на Елиас го наблюдаваха внимателно, също толкова налудничаво любопитни, колкото и тези на кукумявка. Графът повтори: — Разбира се. Само че нашите… съюзници… нямаше как да не породят слухове.
Елиас се обърна към Приратес. Бледите вежди на краля бяха сключени, като че ли наистина бе объркан.
— Сдобихме се с могъщи приятели, нали така, Приратес?
— Могъщи приятели, ваше величество.
— И все пак те се подчиниха на нашата воля, нали така? Направиха това, което искахме да направят?
— Точно в такава степен, в каквато пожелахте, кралю. Изпълниха волята ви. — Приратес хвърли поглед към Гутулф.
Доволният Елиас отново се обърна към отец Хелфсин: