Докато вдигаха клюмащия Кадрах от стола му, Мириамел отново се обърна към графа и изпелтечи:
— Как можахте да направите това?! А аз винаги си спомнях за вас с добро — за вас и за градината ви!
— А, градината. Искате да я видите пак, нали? Не се ядосвайте, принцесо. Ще си говорим още — имам да ви казвам много неща. Очарован съм да ви видя отново. Само като си помисля, че бледата срамежлива Хилиса е родила такова жизнено дете!
Докато Ленти и помощниците му ги изкарваха навън на дъжда, Мириамел хвърли последен поглед към Стреаве. Графът я гледаше, а белокосата му глава бавно се поклащаше.
Заведоха я във висока къща, пълна с прашни драперии и стари скърцащи столове. Замъкът на Стреаве, кацнал на един хребет на Ста Мироре, беше празен, ако не се брояха неколцина безшумни слуги и няколко нервни вестоносци, които се вмъкваха и измъкваха като невестулки през дупка в ограда.
Мириамел имаше собствена стая. Можеше и да е била хубава някога, преди много, много време. Сега обаче избелелите гоблени изобразяваха единствено бледи сенки на хора и места, а сеното в матрака беше толкова старо и крехко, че шумолеше в ушите й по цяла нощ.
Всяка сутрин се обличаше с помощта на една жена с мрачно лице, която се усмихваше едва-едва и говореше много малко. Кадрах го държаха някъде другаде, така че тя съвсем нямаше с кого да говори през дългите дни. Имаше съвсем малко, което можеше да прави, освен да чете една стара Книга на Ейдон, чиито цветни рисунки бяха избелели до такава степен, че от лудуващите животни се виждаха само контурите, като че ли бяха изрязани в стъкло.
От момента, в който я доведоха в къщата на Стреаве, Мириамел планираше бягството си, мечтаеше как ще се измъкне, но въпреки атмосферата на застоялост и неизползваност, от разлагащия се замък на графа бе по-трудно да се избяга, отколкото от най-дълбоките влажни килии на Хейхолт. Главната врата на коридора в крилото, в което се помещаваше тя, винаги беше заключена. Стаите от двете страни на коридора също бяха заключени. Жената, която я обличаше, и останалите слуги винаги идваха и си отиваха, придружени от намусен широкоплещест пазач. От всички възможни пътища за бягство само вратата в другия край на дългия коридор бе отворена. Зад нея се намираше оградената градина на Стреаве и точно там Мириамел прекарваше повечето дни.
Градината не беше толкова голяма, колкото я помнеше, но това не беше учудващо — тя наистина беше много малка, когато я беше видяла. Освен това изглеждаше и по-стара, като че ли ярките цветя и зеленината се бяха уморили.
Лехи с червени и жълти рози обграждаха градината, но бавно биваха измествани от виещи се растения, изпълнени с живот — красивите им цветове с формата на звънчета искряха с цвета на кръвта и тежкото им ухание се смесваше с безброй много други сладки, тъжни миризми. Кандилки пълзяха по стените и рамките на вратите и цветовете им изпъстряха сумрака като меко светещи звезди. Тук-там в клоните на дърветата и цъфтящите храсти се мяркаха дори още по-странни шарки — опашките на птици от южните острови с пискливи гласове и очи с цвят на оникс.
Градината беше отворена към небето. Още първата сутрин Мириамел се опита да изкатери високата стена, но бързо установи, че камъкът е твърде гладък, а увивните растения са твърде слаби, за да предложат необходимата й опора. Като че ли за да й припомнят близостта на свободата, малки птички често долитаха през този прозорец към небето, подскачаха от клонче на клонче, докато нещо не ги изплашеше, и после литваха. Понякога някоя чайка, отнесена далеч навътре от морето, кацаше, за да се разходи и поперчи пред по-пъстрите обитатели на градината, като винаги държеше по едно око отворено за остатъци от ястията на Мириамел. Но дори и с непреграденото небе, примесено с облаци само на няколко метра нагоре, многоцветно оперените островни птици оставаха вътре и грачеха негодуващо в зелените сенки.
Някои вечери Стреаве й правеше компания в градината — носеше го намусеният Ленти, в стол с висока облегалка. Безпомощните съсухрени крака на графа бяха завити в широка цветна мантия. Нещастна от затворничеството си, Мириамел преднамерено не отговаряше, когато той се опитваше да я забавлява със смешни случки или с моряшки клюки и слухове от пристанището. Но все пак не успя и да намрази истински стареца.
Когато безполезността на опитите за бягство й стана напълно ясна и когато минаващите дни изтъркаха остротата на ожесточеността й, Мириамел започна да изпитва неочаквано удоволствие от това да седи в градината, докато късният следобед преминаваше във вечер. В края на всеки ден, докато небето променяше цвета си от синьо през калаеносиво до черно, а свещите горяха в поставките си на стените, Мириамел шиеше дрехите, които бе скъсала по време на пътуването си на юг. Докато нощните птици пееха първите си колебливи нотки, пиеше ментов чай и се преструваше, че не слуша разказите на графа. Когато слънцето залезеше, си обличаше плаща за езда. Беше необичайно студен месец ювен и дори в заветливата градина нощите бяха режещо хладни.