— Какво ти е толкова смешно? — попита римърсгардецът и се прозя. Точеше секирата си с малък брус. Вдигна я, провери колко е остра с мазолестия си пръст и после отново започна да я точи.
— Нищо. Просто си мислех колко глупави сме били… и колко неподготвени.
— Загуба на време е това, оплакването — изръмжа Айнскалдир; очите му нито за момент не изпускаха острието, докато го местеше на светлината на огъня. — Бий се и живей, бий се и умри, Бог чака всички ни.
— Не става въпрос за това. — Деорнот за момент се замисли. Онова, което бе започнало само като безполезно хрумване, се бе превърнало в нещо повече. Той не искаше да загуби мисълта си. Бавно продължи: — Дърпаха ни и ни бутаха, подкарваха ни и ни водеха. Гонят ни вече три дни, откакто избягахме от Наглимунд, и едва ли е имало и момент, в който да не се страхуваме.
— Че какво има да се страхуваме? Ако ни хванат, ще ни убият. Има и по-лоши неща от това да умреш — отвърна Айнскалдир грубо и почеса тъмната си брада.
— Но точно това е въпросът! Точно това искам да кажа! — Деорнот се наведе напред; осъзна, че почти е изкрещял. Айнскалдир бе спрял да стърже по брадвата си и го гледаше. Той продължи по-тихо: — Точно това се чудя. Защо още не са ни убили?
— Опитаха се — изръмжа Айнскалдир. Но Деорнот изведнъж се почувства сигурен в друго.
— Не. Копачите… или букен, както ги нарича вашият народ… те се опитаха. Норните не са.
— Ти си луд, еркинландецо — отвратено отвърна Айнскалдир.
Деорнот сдържа ядния си отговор и отиде при Джосуа.
— Принце, трябва да говоря с вас.
Джосуа не отвърна. Отново беше в едно от отнесените си настроения. Седеше и наблюдаваше Таусър. Старият шут спеше облегнат на едно дърво, плешивата му глава бе клюмнала на гърдите му. Деорнот не виждаше нищо особено интересно в дрямката на стареца, затова се премести така, че да застане между принца и обекта на вниманието му. Лицето на Джосуа бе почти невидимо, но все пак огънят хвърляше достатъчно светлина и Деорнот видя едната вежда на Джосуа да се повдига от лека изненада.
— Да, Деорнот?
— Принце, хората ви се нуждаят от вас. Защо сте толкова странен?
— Хората ми са много малко в момента, нали?
— Те все пак са ваши хора… а и имат нужда от вас още повече, тъй като се намираме в голяма опасност.
Джосуа си пое въздух, като че ли от изненада или като подготовка за някоя ядна забележка. Но когато проговори, гласът му беше спокоен:
— Времената са тежки, Деорнот. Всеки ги посреща по свой собствен начин. Това ли искаше да обсъдиш с мен?
Деорнот се приближи още, на по-малко от една ръка разстояние от принца.
— Не всичко, господарю. Какво искат норните?
Джосуа се изсмя със съжаление:
— Бих казал, че това е достатъчно очевидно. Да ни убият.
— Тогава защо досега не са го направили?
За малко настъпи тишина.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това, което казах. Защо не са ни убили още? Имаха много възможности.
— Та нали бягаме от тях вече…
Деорнот стремително хвана ръката на Джосуа. Принцът беше много слаб.
— Господарю, наистина ли вярвате, че норните — любимците на Краля на бурите, които разрушиха Наглимунд — че тези норни не биха могли да хванат десетина гладни и ранени мъже и жени?
Почувства как ръката на Джосуа се напряга.
— И какво означава това според теб?
— Не знам! — Деорнот пусна принца, вдигна някаква пръчка от земята и започна да чопли нервно кората й с нокти. — Но не мога да повярвам, че не са могли да ни притиснат до стената, ако са искали.
— Усирис на Дървото! Срамувам се, че трябваше ти да поемеш отговорност, която по право е моя, Деорнот. Ти си прав. Това наистина е странно.
Деорнот се замисли, после каза:
— Може би има нещо по-важно от смъртта ни. Ако искат да умрем, защо просто не ни обкръжат? Щом един ходещ труп успя да се приближи до нас едва ли не преди да се усетим, защо не и норните?
— Вероятно се страхуват от нас — замислено отвърна принцът. — Повикай и останалите. Това е твърде сериозно, за да го запазим само между нас двамата.
Когато всички се събраха, Деорнот ги огледа и поклати глава. Джосуа, той самият, Айнскалдир и Изорн, Таусър — още не съвсем буден — и херцогиня Гутрун; като броеше и Странгиард, който си търсеше място, и Воршева, която се грижеше за Сангфугол, всички бяха тук. Бяха останали само девет — възможно ли бе това? Бяха погребали Хелмфест и младата прислужничка преди два дни. Гамуолд, старият пазач със сивите мустаци, бе починал при едно падане по време на атаката, в която бе ранен Сангфугол. Не бяха успели дори да вземат трупа му, камо ли да го погребат, и го бяха оставили да лежи на един склон, изцяло на вниманието на ветровете и дъжда.