„Само деветима — помисли си той. — Джосуа е прав — това наистина е малко кралство“.
Принцът бе свършил с обяснението. Странгиард проговори колебливо:
— Не искам дори и да си помислям такова нещо, но… но вероятно те само си играят с нас, като… както котка с мишка.
— Каква ужасна мисъл! — възкликна Гутрун. — Но те са езичници, така че всичко може да се очаква.
Джосуа отново се намеси:
— Те са нещо повече от езичници, херцогиньо, те са безсмъртни. Живели са, или поне много от тях, дълго преди времето, когато Усирис Ейдон се е разхождал по хълмовете на Набан.
— Могат да умират — обади се Айнскалдир. — Зная това.
— Да, но са отвратителни. — Широките рамене на Изорн потрепериха. — Сега вече знам, че те са били онези, които дойдоха от севера, когато бяхме хванати в капан в Елвритшала. Дори самите им сенки са студени — като вятър от Хюелхайм, земята на смъртта.
— Почакайте малко — каза Джосуа. — Сетих се нещо. Изорн, ти каза, че когато са ви държали пленници, някои от другарите ти са били измъчвани.
— Да. Никога няма да го забравя.
— Кой го правеше?
— Черните римъри, онези, които живеят в сенките на планината Стормспайк. Те бяха съюзници на Скали от Калдскрайк, въпреки че — както мисля, че ти казах, принц Джосуа — не вярвам, че хората на Скали получиха онова, за което се бяха пазарили. Накрая бяха почти толкова уплашени, колкото и ние, затворниците.
— Но ви измъчваха черните римъри. А норните?
Изорн за миг се замисли.
— Не… не мисля, че норните въобще имаха нещо общо с това. Те бяха просто черни сенки с качулки, които се мотаеха из Елвритшала. Изглеждаха така, сякаш не обръщат почти никакво внимание на нищо — въпреки че ние не ги забелязвахме често, за което съм особено благодарен.
— Значи не изглежда, че на норните им харесва мъчението?
— Но не изглежда и да ги притеснява особено — изръмжа Айнскалдир. — А и Наглимунд показа, че въобще не ни обичат.
— Все пак си мисля, че не биха ни следили по целия път през Алдхеорте само за удоволствие. — Принцът се намръщи. — А и ми е трудно да измисля защо биха се страхували от нас, след като сме такава безвредна групичка. Какво друго биха могли да искат?
— Да ни напъхат в клетки — сърдито каза Таусър, който разтриваше схванатите си крака. Дългото ходене през деня му се бе отразило по-зле, отколкото на всеки друг, с изключение на Сангфугол. — Да ни накарат да им танцуваме като мечки.
— Млъкни, старче — скара му се Айнскалдир.
— Не му заповядвай — каза Изорн и го изгледа решително — доста трудно нещо в почти пълната тъмнина.
— Мисля, че Таусър е прав — каза Странгиард по тихичкия си, извинителен начин.
— Какво имаш предвид? — запита Джосуа.
Архиварят прочисти гърлото си.
— Като че ли има някакъв смисъл… не че ще ни карат да танцуваме, искам да кажа. — Опита се да се усмихне. — А да ни напъхат в клетки. Може да искат да ни пленят.
Деорнот възбудено възкликна:
— Мисля, че Странгиард позна! Та нали не ни убиха, когато имаха тази възможност. Сигурно ни искат живи.
— Или искат някои от нас живи — внимателно каза Джосуа. — Вероятно затова използваха трупа на онзи млад копиеносец: за да влязат безопасно в редиците ни, а после да изпратят един или повече от нас при духовете.
— Но не. — Ентусиазмът на Деорнот изведнъж помръкна. — Защо все пак не ни обкръжиха, когато имаха тази възможност? Питах се по-рано и все още не мога да си отговоря.
— Ако искат да… да хванат само един от нас — предложи Странгиард, — вероятно са се страхували, че той може да бъде убит по време на битката.
— А ако е така, със сигурност не съм аз тази, която преследват — отвърна херцогиня Гутрун. — Аз съм почти безполезна, дори и за себе си. Гонят принц Джосуа. — Тя направи знака на Дървото пред гърдите си. Изорн прегърна майка си с голямата си ръка и продължи:
— Разбира се. Елиас ги е изпратил да заловят Джосуа. Той те иска жив, господарю.