На Джосуа като че ли му стана неудобно.
— Може би. Но защо тогава ни обстрелват? — Той посочи натам, където лежеше Сангфугол; Воршева придържаше главата му, докато му даваше да пийне глътка вода. — Според мен има по-голям шанс да убият целта си по случайност сега, когато се движим.
Никой не можеше да отговори на този въпрос. Поседяха известно време, заслушани в звуците на влажната нощ. После се обади Деорнот:
— Почакайте малко. Мисля, че сме се объркали. Кога бяхме нападнати от тях?
— Рано сутринта, след като… след като младият копиеносец дойде при огъня ни — отвърна Изорн.
— И беше ли ранен някой?
— Не — каза Изорн. — Но имахме късмет, че се изплъзнахме. Много от стрелите не улучиха съвсем за малко.
— Една ми отнесе шапката! — намеси се Таусър раздразнено. — Най-хубавата ми шапка! Загубена!
— Жалко, че не беше най-хубавата ти глава — сряза го Айнскалдир.
— Но норните са много добри стрелци — продължи Деорнот, без да обръща внимание на римърсгардеца и стария шут. — И кога друг път е бил улучен някой?
— Вчера! — каза Изорн. — Но не забравяй, че Гамуолд е мъртъв, а Сангфугол — лошо ранен.
— Но Гамуолд не беше улучен.
Всички се обърнаха и погледнаха Джосуа. Внезапно в гласа на принца се бе появила сила, която изпрати тръпка по гръбнака на Деорнот. Принцът продължи:
— Гамуолд падна. Всички от групата ни, които бяха убити, освен Гамуолд, паднаха в битките ни с копачите. Деорнот е съвсем прав! Норните ни преследват от три дни — цели три дни — и стреляха по нас много пъти. Сангфугол е единственият, който беше улучен.
Принцът се изправи и лицето му изчезна от светлината на огъня. Останалите можеха да го чуят как крачи наоколо.
— Но защо? Защо рискуваха със стрелата си в онзи момент? Ние правехме нещо, което ги уплаши. Правехме нещо… — Изведнъж той спря. — Или отивахме някъде…
— Какво искаш да кажеш, принц Джосуа? — попита Изорн.
— Тръгвахме на изток — към вътрешността на гората.
— Наистина! — намеси се Деорнот. — Вървяхме все на юг, откакто излязохме от Наглимунд. Тогава беше първият път, когато се опитахме да завием на изток, навътре в гората. После, когато арфистът бе прострелян и Гамуолд падна, побягнахме надолу по хълма и оттогава продължаваме да вървим на юг през покрайнините на Алдхеорте.
Джосуа бавно каза:
— Подкарват ни като стадо животни.
Деорнот уточни:
— Но всичко това е така, защото се опитахме да направим нещо, което ги обезпокои. Опитват се да ни попречат да тръгнем на изток.
— А ние още не знаем защо — намеси се и Изорн. — Подкарват ни към пленничество ли?
— По-вероятно на заколение — каза Айнскалдир. — Просто искат да извършат убийството вкъщи. Да вдигнат пир. Да си поканят гости.
Джосуа като че ли дори се усмихна, докато сядаше — огънят хвана кратко проблясване на зъби.
— Реших — каза той — да откажа поканата им.
Час или два преди съмване отец Странгиард потупа Деорнот по рамото. Деорнот бе чул архиваря да пропълзява наоколо в тъмнината, но докосването на ръка до рамото му все пак го накара да подскочи.
— Аз съм, сър Деорнот — бързо каза Странгиард. — Мой ред е да стоя на пост.
— Не е необходимо. И без това едва ли ще мога да заспя.
— Ами, тогава, може би можем… можем да споделим поста. Стига приказките ми да не ви дразнят.
Деорнот се усмихна.
— Ни най-малко, отче. А и няма нужда да ме наричаш „сър“. Приятно е да се насладим на някой и друг спокоен час — напоследък нямаме много спокойствие.
— Толкова по-добре — значи няма да стоя сам на пост. Зрението ми не е добро, разбираш ли… нали останах само с едно око. Няма нищо по-страшно от това да виждам как буквите в любимите ми книги стават все по-бледи с всеки ден.
— Нищо по-страшно? — попита любезно Деорнот.
— Нищо — твърдо отговори Странгиард. — Е, не че не се страхувам и от други неща, като смъртта например… но Господ ще ме прибере, когато ми дойде времето. Но да прекарам последните си години в тъмнина, неспособен да видя писанията, които са делото на живота ми… — Архиварят спря засрамен. — Съжалявам, Деорнот, бърборя баналности. Просто е такъв час през нощта. Вкъщи, в Наглимунд, често се будя по това време и…
Свещеникът отново спря. И двамата си помислиха мълчаливо за това, което се бе случило с мястото, където бяха живели. После Деорнот изведнъж каза: