„Мечът! — помисли си той. — Къде ми е мечът?“
Но оръжието му бе в ножницата, усукана около кръста му. Лунната светлина като че ли избухна в ослепителен блясък. Бялото лице още веднъж изникна пред него, устните бяха дръпнати назад, зъбите бяха оголени като на ръмжащ пес. Очите на съществото бяха студени и нечовешки като морски камъни. Деорнот опипом търсеше кинжала си. Норнът хвана гърлото му с едната си ръка; другата се освободи и се издигна като бледо петно.
„Той има нож! — Любопитно, но Деорнот се почувства така, сякаш се носи по широка река, тласкан напред от бавно и силно течение, но в същия момент панически мисли се въртяха из главата му като скакалци. — Проклет да съм, забравих за ножа му!“
Взря се за един безкраен миг в норна пред себе си, в деликатните чуждоземни черти, в бялата, приличаща на паяжина сплъстена коса, която закриваше веждите му, в тънките устни, здраво прилепнали към червените венци. А след това замахна с глава и удари с чело мъртвешки бледото лице. И още преди да почувства първия удар, отново се хвърли напред в още един червен сблъсък. Обви го огромна сянка. Писъците и нощният вятър отслабнаха до приглушена и все по-тиха мелодия, луната се удави в лепкава тъмнина.
Когато отново можеше да мисли, той погледна нагоре и видя Айнскалдир, който като че ли плуваше към него. Ръцете на римърсгардеца се въртяха като крила на мелница, бойната му секира приличаше на блещукащо петно. Устата му бе отворена като за вик, но Деорнот не чуваше никакъв звук. Джосуа идваше точно зад него. Двамата спътници на Деорнот се хвърлиха срещу още една двойка сенчести същества. Остриета се въртяха и проблясваха, изпълваха тъмнината с ивици отразена лунна светлина. Деорнот искаше да стане и да им помогне, но нещо го беше затиснало, някаква безформена, непоклатима тежест. Той се напъна, зачуден къде е отишла силата му, и най-после тежестта падна настрани и го остави изложен на стържещия вятър.
Джосуа и Айнскалдир все още бяха пред него, лицата им приличаха на странни маски в синята нощ. Други двукраки фигури започнаха да се приближават от горските сенки, но Деорнот не можа да познае дали са приятели, или врагове. Зрението му като че ли бе замъглено — имаше нещо в очите, нещо, което пареше. Той опипа лицето си — беше мокро и лепкаво. Когато повдигна пръстите си към светлината, видя, че са почернели от кръв.
Дълъг влажен тунел водеше надолу през хълма. Тясно стълбище, осветено от факли, петстотин мъхести вековни стъпала, които се промъкваха надолу през сърцето на Ста Мироре от огромната къща на граф Стреаве до един малък прикрит кей. Мириамел си помисли, че тунелът векове наред е бил спасението на много благородници, принудени да напуснат величествените си покои посред нощ, когато селячеството неочаквано е ставало непокорно и несговорчиво относно правата на привилегированите.
След края на изморителния преход под наблюдението на Ленти и още един от слугите на графа, и двамата с безизразни лица, Мириамел и Кадрах се озоваха на каменна площадка под надвисналия хълм; сивите води на пристанището се простираха пред тях като раздърпан килим. Точно пред тях една малка лодка се полюляваше на въжето си.
Малко по-късно по друга пътека пристигна самият Стреаве — носеха го в резбования му стол четирима яки мъже, облечени в моряшки дрехи. Графът беше с дебел плащ и шалче срещу нощната мъгла. Мириамел си помисли, че бледата светлина на зората го прави много по-стар.
— И така — каза той, като помаха на носачите си да го свалят на каменната платформа, — времето, което прекарахме заедно, е на път да свърши. Чувствам дълбоко съжаление, че ви пускам, не на последно място и защото победителят при Наглимунд, любимият ви баща Елиас, би платил добре за безопасното ви завръщане. — Той поклати глава и се изкашля. — И все пак аз съм човек на честта, а всяко неплатено задължение е един неизповядан призрак, както казваме тук, в Пердруин. Предайте поздрави на приятеля ми, когато го срещнете.
— Не сте ни казали кой е този „приятел“. Онзи, на когото ни давате.
Стреаве помаха с ръка, като че да ги отпрати.
— Ако той пожелае да научите истинското му име, ще ви го каже сам.
— И ще ни изпратите чак оттатък до Набан в тази малка исгбата… тази рибарска лодчица? — изръмжа Кадрах.