Изведнъж той спря, загледан във вратата. Саймън бързо се обърна. Вече не бяха сами в пещерата.
— Тролското момиче — каза Хейстън шепнешком, като че ли тя можеше да се стресне и да побегне като сърна. Очите на Сискинанамук бяха разширени от ужас, но Саймън видя и решителност в линията на брадичката й. Помисли си, че тя изглежда по-готова да се бори, отколкото да бяга.
— Ти да не си дошла да злорадстваш? — попита я ядосано.
Сискинанамук непоколебимо отвърна на погледа му. После промълви:
— Помогнете мен.
— Елисия, Божия майко! — Хейстън зяпна. — Тя може да говори!
Девойката се присви при избухването на пазача, но не отстъпи. Саймън се изправи на колене пред нея. Дори коленичил, пак бе по-висок от бившата годеница на Бинабик.
— Можеш ли да говориш нашия език?
Тя го погледна за миг объркано, после направи знак с кръстосани пръсти и каза:
— Малко. Малко говори. Бинабик научи.
— Трябваше да се сетя — каза Саймън. — Откакто го познавам, все се опитва да набие какво ли не и в моята глава.
Хейстън изсумтя. Саймън покани с жест Сискинанамук да влезе. Тя се плъзна встрани от покривалото на вратата и приклекна близо до входа на пещерата, като опря гръб на стената.
— Защо трябва да ти помогнем? — попита я Саймън. — И за какво да ти помогнем?
Тя го погледна неразбиращо. Той повтори думите си, този път по-бавно. Най-сетне тя отвърна:
— Помогнете Бинбиникегабеник. Помогнете мен, помогнете Бинабик.
Хейстън подсвирна от изненада.
— Да помогнем на Бинабик? Че защо? Нали ти го вкара в беда!
— Как? — попита Саймън. — Да помогнем на Бинабик, как?
— Да се махне. Бинабик да се махне Минтахок. — Тя бръкна под дебелата си дреха от кожи. За секунда Саймън си помисли, че това е номер (дали не бе разбрала достатъчно от разговора им, за да знае, че планират спасение?), но когато малката й ръка се появи отново, в нея имаше навито тънко въже.
— Помогнете Бинабик — повтори тя. — Вие помогнете, аз помогнете.
— Милостиви Ейдон! — възкликна Саймън.
Бързо събраха багажа си — нахвърляха го в две раници, без да се грижат да го подреждат. Саймън отиде до черния меч Трън — оръжието, както бе казал Хейстън, на много надежди — безплодни или не. На бледата светлина от огъня той приличаше само на празнина с формата на меч сред кожите, които го приютяваха. Саймън докосна студената му повърхност с пръсти и си спомни как го бе усетил, когато го вдигна срещу Игджарджук. Мечът като че ли се бе стоплил в ръката му за момент.
Някой го докосна по рамото.
— Не, не убива — обади се Сискинанамук, посочи начумерено меча, после внимателно го подръпна за ръката. Саймън плъзна ръката си около увитата в нишка дръжка на Трън и премери тежестта му — бе твърде голяма, за да го вдигне, без да използва и двете си ръце. Обърна се към девойката.
— Не го взимам, за да убивам. Заради него отидохме на Драконовата планина. Не убива.
Тя се вгледа в очите му, после кимна. Хейстън се обади:
— Дай аз да го нося, момче. Аз съм си починал.
Саймън пропусна хапливата си забележка и му позволи да вземе меча. Той не изглеждаше по-лек в яките ръце на войника, но не изглеждаше и по-тежък. Хейстън внимателно прокара черния Трън през две дебели халки на гърба на раницата си.
„Това не е мой меч — напомни си Саймън. — Нали вече знам това. А и Хейстън е прав да го вземе — аз съм твърде слаб. Почувства как мислите му се отплесват. — Той не принадлежи на никого. Някога е принадлежал на сър Камарис, но сега той мъртъв. Като че ли има свой собствен дух…“
Е, ако Трън искаше да напусне тази проклета от Бога планина, щеше да му се наложи да слезе с тях.