Загасиха огъня и тихо излязоха. Студеният нощен въздух накара главата на Саймън да затупти. Той спря на входа и прошепна:
— Хейстън, трябва да ми обещаеш нещо.
— И какво по-точно, момче?
— Не се чувствам много… силен. Очаква ни дълго ходене дотам, където отиваме. И при това през снега. Така че, ако нещо се случи с мен… — Той се поколеба. — Ако нещо се случи с мен, моля, погребете ме на някое топло място. Омръзна ми да ми е студено. — И пак потрепери.
За миг на Саймън му се стори — о, ужас! — че Хейстън ще заплаче. Брадатото лице на пазача се изкриви в някаква странна гримаса, когато се приведе, за да се вгледа в Саймън. След секунда обаче се ухили, макар и усмивката му да изглеждаше малко пресилена, обгърна с едната си мечешка ръка разтрепераните рамене на Саймън и му прошепна:
— Айде сега, момче, не говори така. Ще бъде дълга разходка, и студена със сигурност — но не чак толкова лоша, колкото си мислиш. Ще се справим. — Хейстън хвърли крадешком един поглед към Сискинанамук, която ги наблюдаваше нетърпеливо от площадката пред пещерата, и изсъска в ухото на Саймън: — Джирики ни е оставил коне в подножието на планината, като в конюшня в една пещера. Каза ми къде. Така че не се страхувай, момче, не се страхувай. Стига да знаем накъде сме се запътили… е, значи сме наполовина там!
Излязоха на каменната пътека и присвиха очи срещу яростния вятър, който помиташе повърхността на Минтахок като бръснач. Мъглите бяха отлетели. Едно резенче от луната, тънко като котешко око, светеше над планината и покритата от сенки долина. Препъвайки се под тежестта на товара си, двамата последваха малката сянка на Сискинанамук.
Вървенето бе дълго, тихо, бавно и мъчително. Препъваха се през биещия ги вятър. След неколкостотин крачки Саймън вече усещаше, че стъпките му се забавят. Как въобще щеше да успее да слезе по целия път надолу по планината? И защо не можеше да се отърси от тази проклета слабост?
Най-после девойката им махна да спрат, после ги упъти към един прикрит в сенките процеп. Беше им трудно да се вмъкнат, но с помощта на малките ръце на Сискинанамук все пак успяха. След миг нея вече я нямаше. Те останаха там, здраво притиснати, и наблюдаваха как дъхът им пълни процепа и блести на лунната светлина.
— Какво мислиш, че ще направи? — попита Хейстън шепнешком.
— Не знам. — Саймън бе щастлив просто да се обляга на камъка. Спасен от вятъра, той изведнъж се почувства пламнал и замаян. Бялата стрела, която му бе дал Джирики, дълбаеше дупка в гърба му през дебелия плат на раницата.
— Хванати сме натясно и значи… — започна Хейстън, но звукът на гласове откъм пътеката го накара да млъкне. Гласовете се усилваха. Саймън затаи дъх.
Трима троли минаваха по пътеката покрай процепа — влачеха безгрижно копията си по камъка и говореха на ниския си, ръмжащ език. И тримата носеха щитове от опъната кожа. Единият носеше и овнешки рог, който подскачаше на колана му. Саймън не се съмняваше, че още при първото му надуване от всички околни пещери ще се изсипят въоръжени тролове — като мравки от разбунен мравуняк.
Тролът с рога каза нещо и тримата спряха точно пред скривалището. Саймън се мъчеше да задържи дъха си, усети как главата му се завърта. След малко троловете избухнаха в тихичък съскащ смях и продължиха надолу по склона. След още няколко минути тихият им смях заглъхна съвсем.
Саймън и Хейстън почакаха доста дълго, преди да погледнат през процепа. Обляната от лунна светлина пътека се простираше безлюдна и в двете посоки. Хейстън се измъкна навън, после помогна и на Саймън.
Луната бе подминала отвора на дупката и затворниците отново бяха в почти непрогледна тъмнина. Слудиг дишаше тихо, но не беше заспал. Бинабик лежеше по гръб; беше протегнал късите си крака и гледаше звездите; вятърът свиреше силно в отвора на тъмницата им.
Една глава се появи на ръба. Миг по-късно едно въже изсвистя надолу и се удари в камъка. Бинабик се напрегна, но не помръдна — вглеждаше се съсредоточено в тъмния силует горе. Слудиг изръмжа от тъмнината:
— Какво? Да не би да не изчакват и сутринта на това варварско място? Трябва ли да ни убият посред нощ, за да скрият делото си от слънцето? Все пак Бог ще узнае. — Той се пресегна и подръпна въжето. — А защо пък ние да се изкачваме? По-добре да си седим тук. Може би ще изпратят няколко пазачи да ни приберат. Тогава ще счупя няколко вратове. Най-малкото, ще трябва да ни набучат на копия в дупката ни, като мечки.