Бинабик се размърда неспокойно.
— Това, което ме задържа далеч от теб, е важно не само за мен, а и за всички. Наближава отвратителна опасност. Има само слаба надежда за съпротива, но дори и тази надежда трябва да се отглежда. — Той сведе очите си за момент, но после отново ги вдигна и смело срещна погледа й. — Любовта ми към теб е толкова силна, колкото и скалистите кости на планината. Това е така, откакто те видях за пръв път, докато минаваше по Пътеката на съзряването, красива като снежна видра под звездите на върха Чъгик. Но дори и в името на тази любов не бих могъл да понеса гледката на това как целият свят е поразен от безкрайна черна зима. — Той я хвана за ръката. — Кажи ми сега следното: какво ще правиш, Сиски? Ти отпрати пазачите и затворниците избягаха. Защо не вземеш да отпечаташ именната си руна в снега?
Тя ядосано измъкна ръката си от неговата.
— Това ще бъде между мен и баща ми и майка ми. Аз направих това, което искаше ти. Свободен си. Защо пропиляваш свободата си, като се опитваш да ме убедиш в невинността си? Защо ми хвърляш Чъгик в лицето? Заминавай!
Слудиг не говореше тролски, но разбираше жестовете на Сиски.
— Ако тя иска да си тръгнем, Бинабик, е съвсем права! Господи! Наистина трябва да побързаме.
— Вървете, аз ще ви настигна. — Той махна с ръка, но приятелите му не помръднаха. Тролът отново се обърна да погледне някогашната си годеница. — Ще остана. Слудиг е невинен и е много мило от твоя страна, че му помогна, но аз ще остана и ще уважа волята на народа си. Вече имам хубав дял в битката срещу Краля на бурите… — той погледна на запад; луната бе влязла в купчина мастиленочерни облаци — и други вече могат да носят товара ми. Хайде, нека с теб да поведем пазачите в преследване, така че приятелите ми да могат да избягат.
По лицето на Сиски пробяга страх.
— Проклет да си, Бинбиникегабеник, ще тръгнеш ли най-после?! Не искам да видя как те убиват! Доволен ли си сега!? Все още тая чувства към теб, макар и да разби сърцето ми! — Сълзи от яд се бяха появили в очите й. Бинабик пристъпи към нея и отново хвана ръцете й, придърпа я към себе си. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с възбуда:
— Тогава ела с мен! Никой няма отново да ме отдели от теб. Избягай и ела с мен и нека клетвата ми бъде престъпена и прокълната! Ще видиш света — дори и в тези тъмни дни отвъд нашите планини има много неща, които ще те изпълнят с почуда!
Сиски се отдръпна и му обърна гръб. Отстрани изглеждаше като че ли плаче.
След дълга пауза Бинабик се обърна към останалите. Лицето му бе озарено от необичайна, неспокойна усмивка.
— Каквото и да правим, дали ще останем, или ще тръгнем, дали ще се бием, или ще бягаме, първо трябва да отидем до пещерата на господаря ми.
— Защо? — попита Саймън.
— Няма ми ги гадателските камъни, нито другите неща. Най-вероятно са ги захвърлили в пещерата, която делях с господаря ми Укикук, понеже народът ми не би посмял току-така да унищожи нещо, което е принадлежало на Пеещия човек. Но има и нещо по-важно — ако не погледна в свитъците, няма да има голям шанс да намеря вашия Камък на раздялата.
— Тогава се размърдай, троле — изръмжа Хейстън. — Не знам как твоята приятелка тука разкара пазачите, ама не се и съмнявам, че ще се върнат скоро.
— Прав си. — Бинабик се обърна и махна на Саймън. — Хайде, приятелю, пак трябва да бягаме. Такава, изглежда, е съдбата на нашето спътничество.
После се обърна, направи някакъв жест към девойката-трол и тя безмълвно ги поведе нагоре по пътеката.
Тръгнаха по главната пътека, но след малко Сиски изведнъж сви и ги поведе по пътечка, толкова тясна, че сигурно дори и на дневна светлина би било трудно да се забележи, тясно дефиле, което пресичаше широката снага на Минтахок под остър ъгъл нагоре. Всъщност не бе повече от жлеб, който пресичаше скалите, и въпреки че имаше предостатъчно удобни за хващане места, вървяха невероятно бавно в почти пълната тъмнина.
Пътечката водеше нагоре, като още два пъти пресече главната пътека, после изведнъж изви назад, като продължаваше да се изкачва. Бледата Седа се придвижваше по небето към тъмната грамада на един от съседите на Минтахок и Саймън се зачуди как въобще ще виждат нещо, когато луната изчезне, макар и за тяхно добро.
Най-после стигнаха до равно място, площадка пред малка пещера, закътана в дълбок процеп на планинския склон. Саймън си помисли, че в лунната светлина и формата на камъните има нещо познато. И точно когато се сети, че Куантака го бе довела в тъмнината точно до това място, една сиво-бяла сянка изскочи от пещерата.