— Соса, Куантака! — тихо повика Бинабик и след секунда бе повален под лавина от козина. Спътниците му неловко стояха около него, докато изпускащият пара език на вълчицата го облизваше. Най-после той можа да си поеме дъх и каза:
— Мукуанг, приятелко, стига толкова! Сигурен съм, че смело си пазила пещерата на Укикук. — Изправи се с мъка. Куантака се отдръпна — цялата трепереше от удоволствие. Бинабик изведнъж се ухили. — Заплашен съм повече от поздравите на приятелите си, отколкото от копията на враговете. Но трябва да побързаме. Седа тича на запад.
Той влезе в пещерата изправен, Сиски го последва. Саймън и останалите трябваше да се наведат, за да влязат. Куантака, решена да не бъде оставена навън, избърза напред през краката на Саймън и Хейстън, като почти ги събори.
За момент останаха в тъмнина, наситена с миризмата на Куантака, както и множество други, по-странни. Бинабик изби искри с кремък и запали факла, натопена в мазнина.
Пещерата на Пеещия човек бе наистина необикновено място. Вратата бе ниска, но извитият таван се издигаше нагоре и факлата изобщо не можеше да разсее по-високите сенки. Като в кошер, стените бяха изпълнени с хиляди клетчици, като че ли издълбани в самата скала. Във всяка от тези ниши имаше по нещо. Една съдържаше само изсушените остатъци от единствено цвете. Други бяха натъпкани с пръчици, кости и захлупени гърнета. Но повечето бяха пълни с навити кожи — някои бяха така препълнени, че част от рулата висяха като протегнати ръце на просяци.
Едноседмичното пребиваване на Куантака бе оставило следите си. На средата на пода, близо до широкото огнище, имаше остатъци от нещо, може би сложна кръгова картина, направена от малки оцветени камъчета. Вълчицата явно ги бе използвала, за да си чеше гърба, понеже целият проект носеше върху себе си ясните следи от търкаляне. Всичко, което беше останало, беше част от покрития с руни ръб на картината, както и нещо бяло под небе, покрито с червени звезди.
Множество други предмети също носеха следи от вниманието на Куантака. Тя бе издърпала голяма купчина роби в дъното на пещерата и си беше направила леговище. До него бяха разхвърляни няколко явно много дъвкани неща, включително един-два от кожените свитъци (останките от тях бяха изписани на език, непознат на Саймън), там беше и тоягата на Бинабик.
— Бих предпочел да си беше намерила нещо друго за дъвчене, Куантака — каза тролът и се намръщи, докато си я взимаше. Вълчицата наведе глава на една страна и изскимтя тревожно, после пристъпи до Сиски, която ровеше в нишите и разсеяно отблъсна голямата глава на вълчицата. Куантака се пльосна на пода и започна да се чеше печално. Бинабик огледа тоягата си на светлината на факлата. Белезите от зъби не бяха дълбоки и той се усмихна.
— Дъвкала я е повече за успокоение от миризмата ми. Не я е счупила, за щастие.
— Какво търсиш? Трябва да изчезваме, докато още е тъмно — намеси се Слудиг.
— Да, прав си — каза Бинабик, докато мушкаше тоягата под колана си. — Хайде, Саймън, помогни ми да направим едно бързо претърсване.
С помощта на Хейстън и Слудиг Саймън сваляше от нишите свитъците, които Бинабик не можеше да достигне. Те бяха направени от пресована кожа и толкова омаслени, че бяха хлъзгави на пипане; руните, които ги покриваха, бяха прогорени направо в кожата. Саймън ги подаваше един по един на Бинабик, който ги преглеждаше за кратко, преди да ги хвърли на пода.
Саймън се зачуди на това колко мъчна работа трябва да е било създаването на такава библиотека — а това, както той осъзна, беше точно библиотека, не кой знае колко различна от архива на отец Странгиард в Наглимунд или пълната с томове работилница на Моргенес, въпреки че тези книги бяха от кожа и написани с огън вместо с мастило.
Най-после Бинабик събра десетина кожи, които като че ли го интересуваха, и ги напъха в раницата си, която бе намерил до входа на пещерата.
— Сега може ли вече да тръгваме? — попита Слудиг. Хейстън потриваше измръзналите си ръце — бе свалил дебелите си ръкавици, за да помага.
— Веднага щом приберем всичко в дупките. — Тролът посочи огромната купчина отхвърлени кожи.
— Ти да не си луд? — разярено възкликна Хейстън. — Защо да си губим времето да ги прибираме?
— Защото това са редки, ценни неща — обясни Бинабик спокойно, — и ако ги оставим тук на студената земя, ще се съсипят. „Онзи, който не прибира стадото си нощем, раздава безплатно овче месо“, казваме ние, кануките. Ще ни отнеме само миг.