— Не! — Викът на Сиски накара наблюдаващите тролове да се размърдат. — Да, наистина се вслушах сърцето си, но освен това се вслушах и в мъдростта, която съм събрала. Вълчицата наистина ни държеше настрана от къщата на Укикук, но това не е било полезно за Бинбиникегабеник. — Тя измъкна завързания с каиш свитък от ръкава на Бинабик и го вдигна високо. — Ето какво намерих там. Никой от нас не помисли да види какво е оставил Укикук.
— Само глупак би се разбързал да бърника из вещите на Пеещия човек — каза Уамманак, но изражението му се бе променило леко.
— Но, Сиски — каза Бинабик озадачено, — не знаем какво съдържа този свитък! Може да е някаква магия за голямо унищожение или…
— Мисля, че се досещам какво е — отвърна Сиски сериозно. После се обърна към майка си и й подаде свитъка. — Виждаш ли чий възел е това?
Ловджийката го погледна бегло и направи презрителен жест, после го подаде на съпруга си и каза:
— Да, наистина е възелът на Укикук…
— А знаеш и какъв вид възел е това, майко. — После Сиски се обърна към баща си. — Бил ли е отварян?
Уамманак се намръщи:
— Не…
— Добре. Татко, моля те, отвори го и го прочети.
— Сега?
— А кога, ако не сега? След като онзи, на когото съм обречена, бъде екзекутиран ли?
Дъхът на Сиски остана да виси във въздуха след гневната й реплика. Уамманак внимателно развърза възела и махна каишката, после бавно разви кожения лист, като повика един от факлоносците да му свети.
— Бинабик — извика Саймън иззад кръга остри копия, — какво става?
— Стойте кротко и не правете нищо — отвърна му Бинабик на Западния език. — Ще ви кажа всичко, когато мога.
— „Знайте — прочете Уамманак, — че аз съм Укикук, Пеещия човек на Минтахок, на Чъгик, Тътъсик, Ринзенатък, Сикихок и Намиет, както и на всички други планини в Ийканук“.
Пастирът четеше бавно, с дълги паузи, като присвиваше очи, за да може да проумее смисъла на почернените руни.
— „Тръгвам на дълго пътешествие, и то в такива времена, че не мога да съм сигурен дали ще се върна. Така че поставям смъртната си песен на тази кожа, за да може тя да бъде моят глас, когато вече ме няма“.
— Хитро, хитро, Сиски — тихо каза Бинабик, когато баща й спря за малко. — Трябваше ти да бъдеш ученик на Укикук вместо мен! Откъде знаеше!?
Тя му махна с ръка да млъкне и прошепна:
— Аз съм дъщеря на Чидсик уб Лингит, където идват всички молби за решения от всичките планини. Мислиш ли, че не мога да разпозная възела, който се използва за завещание?
Уамманак продължи с думите на Укикук:
— „Трябва да предупредя онези, които остават след мен, че видях идването на ужасна студена тъмнина, подобна на която моят народ не е виждал никога. Чудовищна зима ще дойде от сянката на Винюяк, планината на безсмъртните Деца на облака. Ще порази земите на Ийканук като черен вятър от Земята на мъртвите и ще пропука самия камък на планините ни в жестоките си пръсти…“
Докато Пастира четеше тези думи, няколко от слушащите тролове извикаха високо и дрезгавите им гласове отекнаха в покрития от нощта планински склон. Други се олюляха и светлината от факлите затрепери.
— „Ученика ми, Бинбиникегабеник, ще отведа с мен на това пътешествие. Във времето, което остава, ще го уча на малките неща и дългите разкази, които биха могли да помогнат на народа ни в това тежко време. Има други, отвъд Ийканук, които са подготвили лампи срещу тази прииждаща тъмнина. Отивам да прибавя светлината си към тяхната, колкото и малка да е тя срещу бурята, която ни заплашва. Ако не мога да се завърна, младият Бинбиникегабеник ще дойде на мое място. Моля ви да го уважавате, така както бихте правили с мен, понеже той е нетърпелив в обучението си. Един ден той може да стане по-велик Пеещ човек от мен.
Сега приключвам смъртната си песен. Сбогувам се с планината и небето. Беше хубаво да съм жив. Беше хубаво да съм едно от Децата на Лингит, както и да изживея живота си на красивата планина Минтахок“.
Уамманак отпусна свитъка и примига. Нисък вопъл се издигна сред слушателите в отговор на последната песен на Пеещия човек Укикук.
— Нямаше достатъчно време — промърмори Бинабик. Сълзи напираха в очите му. — Той бе отведен твърде бързо и не ми каза нищо… или поне не достатъчно. О, Укикук, колко ни липсваш! Как можа да напуснеш народа ни и да не оставиш между него и Краля на бурите нищо, освен едно недоучено слабаче като Бинабик! — Той падна на колене и докосна челото си до снега.