„Доста много планиране вече е станало — сърдито си помисли Саймън — и никой не ме е поканил да участвам. Някой винаги има план и винаги се оказва, че аз вървя покрай него, докато той решава къде отиваме. Чувствам се като каруца, при това стара и разнебитена каруца на всичко отгоре. Кога ще стигна дотам, че да решавам нещата сам?“
Мислеше си за това, докато заспиваше.
Слънцето се бе издигнало високо в сивото небе преди да свършат с последните приготовления — Саймън бе повече от щастлив, че е прекарал това време в сън.
Излязоха на пътеките на Минтахок, за да последват Пастира и Ловджийката в най-странното шествие, което Саймън бе виждал. Докато процесията се извиваше през най-населените части на Минтахок, стотици тролове спираха на люлеещите се мостове или изскачаха от пещерите си, за да наблюдават как минава групата: стояха удивени под кълбестите пушеци на огньовете. Други се спускаха по стълбите и се присъединяваха към шествието.
Голяма част от пътя бе нагоре, а и огромната тълпа, насъбрана по пътеката, забавяше движението. Мина доста време, докато стигнат до северния склон. Докато се влачеха по пътеката, Саймън усети, че изпада в някаква вкочанена сънливост. Сняг се вихреше в сивата празнота под пътеката; другите върхове на Ийканук стърчаха от отсрещната страна на долината като зъби.
Шествието най-после спря на дълга каменна площадка върху една издатина, която изпъкваше над северната част на долината. Под тях една пътека се притискаше към склона, а след това скалните стени на Минтахок рязко се спускаха надолу в бяла мъгла, тук-там докосната от петна слънчева светлина. Саймън погледна надолу и изведнъж бе застигнат от спомена за един сън, за една матовобяла кула, обхваната от пламъци. Извърна се от обезпокояващата гледка и видя, че над скалния ръб, на който стоеше, се издига високата яйцевидна постройка, която бе видял през първия си ден извън пещерата. Този път, отблизо, можеше ясно да види невероятното внимание, с което бяха изрязани и сглобени триъгълните блокове сняг, релефните фигури, които като че ли се врязваха в самите блокове, така че Снежната къща бе многостранна като шлифован диамант, а стените й оживяваха от скрити вътрешни ъгли, призми, които отразяваха розово и синьо-зелено.
Въоръжените тролове, които пазеха Снежната къща, се отдръпнаха с уважение, когато Нънууика и Уамманак минаха покрай тях, за да застанат между колоните пресован сняг от двете страни на вратата. Саймън не виждаше нищо от вътрешността на Снежната къща, освен една сиво-синя дупка от другата страна на вратата. Бинабик и Сиски заеха местата си на заледеното стъпало отдолу, ръцете им, облечени в ръкавици, бяха здраво стиснати. Канголик Викащия духове се изкатери до тях. Макар лицето му да бе скрито зад маската му от овнешки череп, Саймън си помисли, че мускулестият трол изглежда доста сломен. Викащия духове, който бе подскачал като птичка в любовния си период пред съда в Чидсик уб Лингит, сега се мъкнеше като уморен жътвар.
Пастира вдигна кривото си копие и заговори, а Бинабик запревежда на приятелите си от равнината:
— Странни дни настъпиха. — Под очите на Уамманак имаше дълбоки сенки. — Ние знаехме, че нещо не е наред. Живеем твърде близо до планината, която е костта на земята, за да не усетим безпокойството в земите около нас. Снежната къща още е тук. Не се е стопила. — Вятърът се издигна, като че ли да подчертае думите му. — Зимата няма да си отиде. Отначало обвинявахме за това Бинабик. Пеещия човек или чиракът му винаги са изпълнявали Обреда на съживяването и лятото винаги е идвало. Но сега ни казват, че не пропускането на обреда държи лятото далеч. Странни дни. Нещата са се променили. — Той тежко поклати глава и брадата му се разлюля.
Нънууика Ловджийката продължи:
— Трябва да променим традициите си. Думите на мъдрите трябва да са закон за тези с по-малко мъдрост. Укикук проговори така, все едно е между нас. Сега знаем повече за нещото, от което се страхувахме, но не можехме да именуваме. Съпругът ми говори вярно: странни дни настъпиха. Традициите ни служеха, но сега ни оковават. Затова Ловджийката и Пастира обявяват, че Бинабик е освободен от наказание. Ще сме глупаци, ако убием онзи, който се е опитвал да ни предпази от бурята, за която говори Укикук. Ще сме нещо по-лошо от глупаци, сега вече е ясно, да убием единствения, който познаваше сърцето на Укикук.