Но все пак не по някакви долни причини. Тя се изсмя високо и сама не хареса звука на смеха си. О, богове — долни причини? Не и почтеният граф Еолаир. Това тя мразеше в него повече от всичко останало: безкрайната му любезност и чест. Съжалението му й бе омръзнало до смърт.
Освен това дори и ако — невъзможно — можеше да си мисли за печалба в подобно време, какво би спечелил от обвързването на съдбата си с нейната? Мейгуин бе последната дъщеря на един прекъснат род, владетелка на разбита държава. Хернистирците се бяха превърнали в диви същества и живееха в планината Грианспог, натирени обратно в първобитните си пещери от вихрушката на разрушение, докарана им от Върховния крал Елиас и римърсгардското му сечиво, Скали от Калдскрайк.
Така че вероятно Еолаир бе прав. Може би наистина бе длъжна пред своя народ. Тя бе последната с кръвта на Лут — тънка връзка към по-щастливо минало, но и единствената такава връзка, която оставаше на оцелелите от Хернисадарк. Значи щеше да живее — но кой би си помислил, че самото продължаване на живота ще се превърне в неприятно задължение!
Докато се изкачваше по стръмната пътека, нещо мокро докосна лицето й. Тя погледна нагоре. Цяло ято малки петънца танцуваха под оловносивото небе. Още едно парченце мокрота я докосна.
Сняг. Това увеличи студа в сърцето й. Сняг по средата на лятото, през месец тиагар. Бриниох и всички други богове наистина бяха обърнали гръб на хернистирците.
Един-единствен пазач, момче най-много на десет лета с червен течащ нос, я поздрави, когато влезе в лагера. Няколко увити в кожи деца си играеха на мъхестите скали пред пещерата — опитваха се да хванат вече бързо падащите снежинки с език. Отдръпнаха се и се ококориха, когато тя мина покрай тях с черните си поли, развени от вятъра.
„Те знаят, че принцесата е луда — горчиво си помисли тя. — Всички го знаят. Принцесата си говори сама, но по цели дни не говори с никой друг. Принцесата не говори за нищо, освен за смъртта. Разбира се, че е луда…“
Помисли си, че ще е добре да се усмихне на уплашените деца, но когато сведе поглед към мръсните им лица и окъсаните им дрехи, реши, че това ще ги уплаши още повече. Така че Мейгуин избърза покрай тях в пещерата.
„Дали съм луда? — зачуди се мрачно тя. — Дали лудостта се усеща точно с такава смазваща тежест? С тези тежки мисли, които карат главата ми да се чувства като ръцете на давещ се плувец?…“
Широката пещера бе почти празна. Старият Краобан, който бавно се възстановяваше от раните, получени при безнадеждната защита на Хернисадарк, лежеше до оградения огън и говореше тихичко с Арноран, един от любимите арфисти на баща й. Двамата вдигнаха погледи, когато тя приближи. Тя виждаше как я изучават, как се опитват да отгатнат настроението й. Арноран понечи да стане, но тя му махна да си седи и каза:
— Вали сняг.
Краобан сви рамене. Старият рицар бе съвсем плешив, ако се изключеха няколко кичурчета бяла коса; черепът му представляваше деликатна мозайка от тънки сини вени.
— Не е хубаво, господарке. Хич не е хубаво. Имаме малко животни, а и сме много натъпкани в тези няколко пещери, въпреки че повечето хора са навън през деня.
— Значи още по-голяма пренаселеност. — Арноран поклати глава. Той не бе толкова стар, колкото Краобан, но изглеждаше още по-крехък. — Още ядосани хора.
— Знаеш ли „Камъкът на раздялата“? — попита изведнъж Мейгуин арфиста. — Това е една стара песен за ситите, за някоя си Ненаис’у, която умира.
— Знаех я някога — каза Арноран, присви очи и се взря в огъня. — Много стара песен… много, много стара.
— Не е нужно да пееш думите — каза Мейгуин и седна до него с кръстосани крака, полата й се опъна като кожа на барабан между коленете й. — Просто ми изсвири мелодията.
Арноран взе арфата си и изсвири няколко пробни ноти.
— Не съм сигурен, че знам как точно…
— Няма значение. Опитай. — Искаше й се да може да каже нещо, което да докара на лицата им усмивки поне за миг. Заслужаваше ли народът й да я вижда винаги в траур? Най-после продължи: — Ще е хубаво да се замислим за други времена.
Арноран кимна и дръпна струните, като затвори очи, сякаш вдъхновението му идваше по-лесно на тъмно. После започна нежна мелодия, изпълнена със странни ноти, които трепереха тъкмо на ръба на дисонанса, без обаче да го прекрачват. Докато той свиреше, Мейгуин също затвори очи. Отново чу гласа на бавачката си, която много отдавна й разказваше историята на Друки и Ненаис’у (какви странни имена имаше в старите балади!), разказваше за любовта им и трагичните им кончини, за воюващите им семейства.