Музиката продължи дълго. Мислите на Мейгуин се изпълниха с образи от далечното и не чак толкова далечно минало. Тя видя бледия Друки, превит от скръб, да кълне за отмъщение — но той имаше измъченото лице на брат й Гуитин. А и Ненаис’у, безжизнена насред зеленината — не беше ли това самата Мейгуин?
Арноран бе спрял. Мейгуин отвори очи — не знаеше кога е спряла музиката.
— Когато Друки умрял, за да отмъсти за съпругата си — каза тя така, все едно продължаваше започнат разговор, — семейството му не могло да живее повече с рода на Ненаис’у.
Арноран и Краобан се спогледаха. Тя не им обърна внимание и продължи:
— Сега си спомням историята. Бавачката ми често ми пееше тази песен. Семейството на Друки избягало надалеч от враговете си, отишли много далеч, за да живеят отделно… — След кратка пауза тя се обърна към Краобан и попита: — Кога ще се върне Еолаир с хората си?
Старецът преброи на пръсти и отвърна:
— Трябва да се върнат до новолуние, след малко по-малко от две седмици.
Мейгуин се изправи и каза:
— Някои от тези пещери стигали дълбоко в сърцето на планината. Това вярно ли е?
— Винаги е имало дълбоки места в Грианспог — каза Краобан. — Някои са били изкопани още повече от миньорите.
— Тогава утре в зори започваме да ги изследваме. Докато графът и хората му се върнат, ще сме готови да се преместим.
— Да се преместим? — Краобан присви очи от изненада. — Къде да се преместим, лейди Мейгуин?
— Навътре в планините. Разбрах го, докато Арноран свиреше. Ние, хернистирците, сме като семейството на Друки в песента: не можем повече да останем тук. — Тя потърка ръце, за да ги стопли. — Крал Елиас унищожи брат си Джосуа. Сега вече няма нищо и никой, който да прогони Скали.
— Но, господарке! — намеси се Арноран, достатъчно изненадан, за да я прекъсне. — Все още имаме Еолаир, а и мнозина смели хернистирци…
— Но няма кой да прогони Скали — рязко го прекъсна тя. — И танът на Калдскрайк несъмнено ще реши, че поляните на Хернистир са по-гостоприемен дом от собствените му земи в Римърсгард. Ако останем тук, все някога ще бъдем хванати и изклани пред собствените си пещери, като зайци! — Гласът й стана по-висок. — Но ако отидем по-дълбоко, те никога няма да ни намерят. Тогава Хернистир ще оцелее, далеч от лудостта на Елиас и Скали и всички останали!
Краобан я погледна разтревожено. Тя знаеше, че и той се чуди, като всички останали, дали не е изгубила ума си след загубите си, след загубите на всички хернистирци.
„Може и да съм — помисли си, — но не и за това. По този въпрос съм сигурна, че съм права“.
— Но, лейди Мейгуин, какво ще ядем? Как ще се сдобиваме с платове, със зърно…
— Ти сам го каза — отвърна тя. — Планините са прорязани от тунели. Ако ги изучим и изследваме, можем да живеем дълбоко долу и да сме в безопасност от Скали, и все пак да излизаме, където пожелаем — да ловуваме, да събираме припаси, дори да нападаме лагерите на Калдскрайк, ако решим!
— Но… но… — Старецът се обърна към Арноран, но арфистът не му предложи никаква помощ. — Но какво ще каже майка ви за този план?
Мейгуин изсумтя презрително:
— Мащехата ми прекарва дните си, като седи с другите жени и се оплаква колко е гладна. Инахуен е по-безполезна и от дете.
— Тогава какво ще каже Еолаир? Какво ще стане със смелия граф?
Мейгуин се вгледа в треперещите ръце на Краобан, в сълзливите му стари очи. За момент го съжали, но това не спря гнева й.
— Графът на Над Мулах може и да ни каже какво мисли, но спомни си, Краобан: той не може да ми заповядва. Дал е клетва на рода на баща ми. Еолаир ще направи това, което кажа аз!
Тръгна си и остави двамата старци да си шепнат до огъня. Хапещият студ навън не можа да охлади разгорещеното й лице, въпреки че стоя дълго под сивото небе.
Граф Гутулф се събуди и чу как среднощният звън на Хейхолт затихва високо над Кулата на Зеления ангел.
Затвори очи и зачака сънят да се върне, но дрямката му се изплъзваше. Картина след картина се редуваха пред затворените му клепачи, образи на битки и турнири, сухите повторения на дворцовия етикет, хаосът на лова. На преден план във всяка сцена бе лицето на крал Елиас — проблясването на паническото, бързо прикрито успокоение, което Гутулф видя, докато пробиваше кръга нападатели, за да спаси приятеля си през Войните на тритингите; безизразният поглед, с който Елиас прие потвърждението за смъртта на жена си Хилиса; и най-обезпокоителното от всичко — потайният, ликуващ и все пак виновен поглед на краля, който не слизаше от лицето му при всяка от срещите му с Гутулф.