Графът се изправи и изруга. Сънят си бе отишъл и нямаше да се върне.
Не запали лампата — само лъчът звездна светлина от тесния прозорец му помогна да прескочи прислужника, който лежеше задрямал на пода до леглото. Наметна един плащ върху нощницата си, нахлузи чехлите и се измъкна в коридора. Беше объркан от глупавите си неспокойни мисли и реши, че може да се поразходи.
Коридорите на Хейхолт бяха празни, нито един пазач или слуга не се мярна пред погледа му. Тук-там по стените догаряха факли. Залите бяха празни, но все пак някакъв глух шепот се носеше през полутъмните коридори — гласовете на постовете върху стените, реши графът, гласове, които разстоянието бе направило безтелесни и призрачни.
Гутулф потрепери. „Трябва ми жена — помисли си. — Едно топло тяло в леглото ми, един бъбрещ глас, който да смълчавам, когато пожелая, и който да запълва тишината, когато му позволя. Този монашески живот може да лиши всекиго от мъжество“.
Обърна се и закрачи по коридора към покоите на прислугата. Имаше една сочна къдрокоса камериерка, която не би казала не — та нали самата тя му бе казала, че годеникът й е умрял при хълма Булбак и че е сам-сама.
„Ако и тя е в траур, ха! Тогава наистина ще стана монах!“
Огромната врата към стаите на прислугата беше заключена. Гутулф ръмжа и натиска, но резето от вътрешната страна бе пуснато. Замисли се дали да не почне да тропа по тежкия дъб, докато някой не дойде да отвори — някой, който бързо щеше да усети гнева на Утаниат — но реши да не го прави. Нещо в тихите коридори на Хейхолт го караше да не иска да привлича внимание. Освен това къдрокосата слугиня не си струваше разбиването на врати.
Отстъпи назад, почеса наболата си брада и видя нещо бледо да се движи в дъното на коридора, на ръба на полезрението му. Стреснат, той се обърна рязко, но не видя нищо. Направи няколко крачки и надникна зад ъгъла. Коридорът бе празен. Бездиханен шепот се понесе по галерията — ниският глас на жена, която като че ли стенеше от болка. Гутулф се обърна и тръгна към стаята си.
„Нощни номера — изръмжа той наум. — Заключени врати, празни коридори — целият проклет замък може и да е изоставен!“
Изведнъж спря и се огледа. Кой беше този коридор? Не можеше да познае полираните плочки, знамената със странна форма, които висяха в сянката на тъмната стена. Освен ако не беше тръгнал в погрешна посока и не се бе загубил, това трябваше да е преддверието към параклиса. Той се върна по стъпките си и зави по другия коридор. Въпреки че не се виждаха никакви отличителни белези, освен няколко прозореца, бе сигурен, че е намерил верния път.
Хвана се за перваза на един прозорец и със силните си ръце се издърпа нагоре. Отвъд трябваше да е или предната, или страничната част на двора пред параклиса…
Стресна се, изпусна перваза и падна на пода. Сърцето му биеше като лудо. Той бързо се изправи и се набра отново.
Беше си дворът пред параклиса, потопен в дълбока нощ, точно както трябваше да бъде.
Но какво бе видял първия път? Имаше бели стени и гора от издигащи се върхове — бе решил, че са дървета, но миг по-късно разпозна в тях кули — цяла гора от тънки минарета, игли като от кост, които улавяха лунната светлина и блестяха като че ли заредени с нея! Хейхолт нямаше такива кули!
Но ето! Отново очите му потвърждаваха, че всичко е наред. И дворът си беше на мястото, и вратата на параклиса, и навесът, и храстите, скупчени до алеята като задрямали овце. Зад тях едва можеше да различи окъпания от луната силует на Кулата на Зеления ангел — един-единствен самотен пръст, сочещ към небето там, където само преди минута бе видял дузина ръце, вдигнати за молитва.
Той стъпи на краката си и се облегна на студения камък. Все пак какво бе видял първия път? Нощни номера? Не, това бе нещо повече! Това беше болест или лудост… или магия!
След малко се съвзе. „Успокой се, глупако! — Изправи се и поклати глава. — Това не са плодове на лудостта, а на твърде много чудене, на твърде много женски грижи. Моят старец се изправяше посред нощ и гледаше в огъня с широко отворени очи, кълнеше се, че вижда духове. И все пак бе добре с главата, когато умря, а доживя чак до седемдесет лета. Не, това е само от всички тези мисли за краля, които ме преследват. Черната магия може да е навсякъде около нас — Бог знае, че аз ще съм последният, който ще го отрече след всичко, което видях през тази прокълната година — но не и тук, не и в Хейхолт“.