Гутулф знаеше, че някога, преди стотици години, замъкът е принадлежал на Добрия народ, но сега той бе толкова оплетен с магии и заклинания срещу ситите, че сигурно на цялата земя нямаше друго място, на което те да са по-нежелани.
„Не, просто начинът, по който се е променил кралят, изпълва главата ми със странни мисли: как Елиас е различен всеки миг, как безумният му гняв се сменя с детска тревога“.
Той пристъпи до вратата в дъното — тя водеше към двора. Всичко беше така, както го бе видял за последно. Самотна светлинка гореше в един прозорец от другата страна на градината, в личните покои на краля.
„Елиас е буден. — Той се замисли за момент. — Не спи добре, откакто Джосуа започна да крои планове срещу него“.
Гутулф крачеше през двора към кралските покои, а ненормалният за сезона вятър се носеше около голите му прасци. Щеше да поговори със стария си приятел Елиас сега, в малките часове на нощта, когато мъжете казват истината. Щеше да поиска да знае всичко за Приратес и за ужасяващата армия, която Елиас бе повикал, за орляка, който се нахвърли върху Наглимунд като чума от бели скакалци. Гутулф и кралят бяха другари по оръжие твърде дълго и графът не можеше да позволи приятелството им да се разпадне като ръждясала броня. Тази нощ щяха да си поговорят. Гутулф щеше да разбере точно какви отвратителни неприятности са накарали стария му приятел да действа толкова странно. Това щеше да е първата им възможност от близо година да говорят без Приратес да е наблизо и да гледа с черните си очи на пор, без да каже нито дума.
Вратата на градината бе заключена, но големият ключ, който Елиас му бе дал при наследяването на трона, все още висеше на въженце около врата му. Войнишката му практичност не му бе позволила да го свали, въпреки че бяха минали много месеци, откакто Елиас го бе викал за тайни поръчения.
Ключалката не беше сменена. Тежката врата се люшна навътре без звук и Гутулф благодари на Бога, но не бе сигурен точно за какво. Докато се изкачваше по стълбите към кралските покои, остана удивен, че няма нито един пазач пред вътрешната врата. Дотолкова ли бе сигурен в силата си Елиас, че да не се страхува дори и от убийство? Това изобщо не отговаряше на поведението му, откакто се бе завърнал от обсадата на Наглимунд.
Гутулф дочу приглушени гласове и обзет от лоши предчувствия, се наведе и долепи ухо до ключалката.
Намръщи се. „Трябваше да се сетя — помисли си горчиво. — Мога да позная чакалското джавкане на Приратес където и да съм. Проклето да е това копеле, не може ли да остави краля на мира?“
Докато се чудеше дали да почука, чу тихото мърморене на краля. А после трети глас смрази ръката му по средата на движението — кокалчетата на пръстите му останаха на милиметри от вратата.
Гласът бе висок и напевен, и имаше нещо странно в тона му, нещо нечовешко в звученето му. То подейства на Гутулф като скок в студена вода — той настръхна и дъхът му секна. Като че ли можа да разпознае думите „меч“ и „планини“, преди затъпяващият страх да го обземе. Отстъпи от вратата толкова бързо, че едва не се строполи надолу по стълбите.
Да не би тези адски същества да бяха дошли тук? Избърса потните си длани в нощницата и се отдръпна още една стъпка от площадката. Що за дяволска работа? Елиас да не си бе загубил ума? Или душата?
Гласовете се засилиха, а после нещо изскърца — някой отвътре вдигна резето. Всяка мисъл за среща с Елиас изчезна от главата на графа на Утаниат, той знаеше само, че не иска да бъде заловен как подслушва… че не иска да срещне нещото, което говори толкова странно. Огледа се за някое място, където да се скрие, но стълбището беше тясно. Запрескача бързо стълбите надолу, но едва бе стигнал външната врата, когато чу стъпки на площадката над себе си. Мушна се в малката дупка под стълбите, притисна се колкото можеше в сенките. Стъпалата заскърцаха. Две фигури, едната по-ясна от другата, спряха близо до него.
— Кралят е доволен от новините — каза Приратес. Тъмната фигура до него не отвърна нищо. Отблясък от бяло лице проблесна в дълбините на тъмната качулка. Приратес пристъпи напред през вратата, алените му дрехи изглеждаха тъмно сиво-виолетови на лунната светлина. Той завъртя плешивата си глава да се огледа. Втората сянка го последва в градината.