У Гутулф изведнъж се надигна гняв, гняв, който превъзмогна безпричинния му страх. Да трябва господарят на Утаниат да трепери под стълбището — и при това от нещо, към което прокълнатият свещеник се отнасяше толкова приятелски!
— Приратес! — извика Гутулф и се измъкна изпод стълбите. — Искам да си поговорим…
Чакълът изскърца под краката му, когато той спря. Свещеникът стоеше пред него, сам на средата на пътеката. Вятърът въздишаше в храстите, но нямаше никакъв друг звук, никакво движение, освен лекото помръдване на листата.
— Граф Гутулф? — отвърна Приратес и повдигна вежди с очевидна изненада. — Какво търсите тук? По това време? — Той изгледа Гутулф отгоре до долу. — Да не ви е хванала безсъницата?
— Да… не… Проклет да си, свещенико, това няма значение! Тъкмо отивах да се видя с краля!
Приратес кимна и каза:
— Е, аз пък тъкмо си тръгнах от Негово величество. Той току-що си взе приспивателното, така че за каквото и да искате да си говорите, ще трябва да почака до сутринта.
Гутулф погледна подиграващата му се луна, после огледа двора. Той бе празен, като се изключеха те двамата. Почувства се замаян, предаден от собствените си сетива. Най-после успя да промълви:
— И сам ли беше с краля?
Свещеникът го погледна втренчено за момент.
— Като изключим новия му виночерпец, да. И няколко слуги във външните стаи. Защо?
Графът усети как и последното парченце земя се изплъзва изпод краката му.
— Виночерпец? Аз… аз просто исках да знам… Помислих си… — Гутулф се бореше да възстанови самообладанието си. Посочи към вратата. — На тази врата няма пост.
— Когато такъв неустрашим воин като вас броди из градините — усмихна се Приратес, — едва ли има нужда от пазач. Но вие сте прав. Ще поговоря с главния управител по този въпрос. А сега, ако ме извините, ще отида да си легна в тясното си легло. Прекарах дълъг и уморителен ден, изпълнен с държавни дела. Лека нощ.
Свещеникът се обърна рязко и се отдалечи сред сенките.
Докато яздеше през безкрайните снегове, духът на пътника се завърна при него, но името му не го последва. Не можеше да си спомни как е започнал да язди коня, нито дали животното е негово. Нито знаеше къде е бил, нито какво се е случило, за да причини чудовищната болка, която пронизваше тялото му, огъваше и осакатяваше крайниците му. Знаеше само, че трябва да язди към едно място зад хоризонта, да последва извитата следа на няколко звезди, които нощем горяха на северозападното небе. Не можеше да си спомни какво ще намери там.
Съвсем рядко спираше, за да поспи; самото яздене бе нещо като сън наяве, дълъг бял тунел от вятър и лед, който изглеждаше нескончаем. Навестяваха го духове, огромна тълпа от бездомни мъртъвци, които ходеха до стремената му. Някои от тях бяха дело на собствената му ръка — или поне така изглеждаше от упрека в изражението на бледите им лица, — други бяха досадните духове, за които бе убивал. Но сега нито един от тях нямаше никаква власт над него. Без името си той бе точно толкова призрачен, колкото и те.
Така те пътуваха заедно, неназованият мъж и безименните мъртъвци — самотен ездач и шепнеща безплътна тълпа, която го придружаваше като пяна, носена пред океанска вълна.
Всеки път, когато слънцето залезеше и звездният кръст изникваше в трепкащото северозападно небе, той правеше тънка резка с ножа си на кожата на седлото. Понякога, когато слънцето изчезваше, вятърът изпълваше тъмното небе с облаци и звездите не се появяваха. Все пак той отново бележеше седлото. Бледите резки в почернялата от мазнина кожа го подкрепяха, доказваха, че нещо може да се промени в тази вечна еднаквост на планини, камъни и заснежени равнини, а и подсказваха, че не се върти в безсмислен кръг, като някое сляпо насекомо по ръба на чаша. Единствената друга мярка за време бе гладът, който вече го измъчваше повече дори и от най-ужасните му други болки. Но това също бе някакво странно успокоение. Да си гладен значи да живееш. Мъртъв, можеше да се окаже прокълнат да се присъедини към множеството шептящи сенки, които го заобикаляха, обречен завинаги да се носи и да въздиша в тази безжизнена пустош. Докато бе жив, имаше поне малка, съвсем слаба надежда — въпреки че така и не можеше да си спомни какво точно е онова, на което да се надява.
Когато конят му умря, на седлото имаше единадесет резки. В един момент яздеше през преспите, а в следващия животното му бавно падна на колене, потрепери и рухна, и навсякъде наоколо се разхвърча тиха бяла вихрушка. След известно време той се освободи. Болката му се бе превърнала в глас, толкова далечен, колкото и звездите, които преследваше. Изправи се и неуверено тръгна напред.