Още две слънца се издигнаха и потънаха, докато се препъваше напред. Накрая изчезнаха дори и призраците, заличени от навяващите снегове. Помисли си, че времето става по-студено, но не можа да си спомни със сигурност какво означава „студено“.
Следващото слънце се изкачи по замръзващото тъмносиво небе. Вятърът бе утихнал и снежните вихрушки се бяха слегнали в рехави преспи. Пред него, нащърбена и остра като зъб на акула, се издигаше планината. Мрачна корона железносиви облаци висеше около замъгления връх, подхранвана от пушеци и пара, които излизаха от пукнатините по ледените склонове. Той падна на колене и изрече мълчалива благодарствена молитва. Все още не знаеше името си, но знаеше, че това е нещото, което търси.
Когато отмина още една тъмнина и светлина, той видя, че се приближава към сянката на планината и че броди през земя на ледени хълмове и тъмни долини. По тези места живееха смъртни мъже и жени със светли коси и подозрителни очи — живееха в къщите на клановете си, направени от окаляни камъни и тежки черни греди. Не минаваше през техните неприветливи селца, въпреки че му се сториха бегло познати. Когато заселниците го поздравяваха и се приближаваха към него, но не повече, отколкото им позволяваше суеверието, той не им обръщаше внимание и продължаваше да се влачи напред.
Още един ден болезнено придвижване го отведе отвъд жилищата на светлокосия народ. Тук планината скриваше небето по такъв начин, че дори слънцето изглеждаше малко и далечно и някаква постоянна вечер покриваше земята. Понякога олюлявайки се, а друг път лазейки, той се изкачваше по стълбите на стария, прастар път през хълмовете в подножието на планината, през сребристите, покрити със слана руини на отдавна умрял град. Колони като счупени кости се издигаха от снега и леда. Арки, приличащи на отдавна празните очи на черепи, се издигаха срещу сенчестите планински ръбове.
Силата му го напускаше — а беше толкова близо до целта. Натрошеният леден път свършваше пред една огромна, по-висока от кула порта на склона на планината. Тя бе изработена от халцедон, блестящ алабастър и магическо дърво, бе окачена на панти от черен гранит и бе изпъстрена със странни фигури и още по-странни руни. Той спря пред тази врата. Последните остатъци живот изтичаха от измъченото му тяло. Когато тъмнината започна да се спуска над него, огромната порта се отвори. Бели фигури пристъпиха напред, красиви като сняг на слънце, ужасяващи като зимата. Бяха наблюдавали как идва. Бяха видели всяка негова отпадаща крачка през бялата пустош. Сега, когато неразбираемото им любопитство бе някак задоволено, те най-после го въведоха в планинската си твърдина.
Безименният пътешественик се събуди в огромна пещера в осветеното в синьо сърце на планината. От огромния кладенец в средата на пещерата се издигаха пушек и пара и се смесваха със снега, който се вихреше под невероятно високия таван. Той дълго можеше само да лежи и да гледа нагоре към виещите се облаци. Когато успя да извърна очи, видя великолепен трон от черен камък, покрит отвсякъде с патина от скреж. На трона седеше облечена в бяло фигура: сребърната й маска блестеше като небесен огън, отразила светлината, която се изливаше от големия кладенец. Той изведнъж се изпълни с възторг, но също така и с ужасяващ, наистина ужасяващ срам.
— Господарке! — изкрещя той. Паметта му се възвръщаше като прилив. — Унищожи ме, господарке! Унищожи ме, понеже те провалих!
Сребърната маска се обърна към него. Песен без думи се издигна от сенките на залата, очите на хиляди наблюдатели просветваха към него, като че ли призраците, които го бяха придружавали през пустошта, сега бяха дошли да го осъдят и да свидетелстват за неговата гибел.
— Замълчи — каза Утук’ку. Отвратителният й глас го сграбчи с невидими ръце, направи магия за студ, която проникна до самото му сърце и го вкамени. — Ще разбера онова, което искам да знам.
След ужасяващите му рани и изтощителното му пътуване през снеговете, болката му бе станала толкова всеобхватна, че не можеше да си спомни съществуването на други усещания. Бе носил мъката си толкова безропотно, колкото и липсата си на име, но онази болка бе само физическа. Сега му припомниха (както и на почти всички, които посещаваха Стормспайк), че има агония, която далеч надвишава всички телесни рани, и такова страдание, което остава несмекчено от възможността за избавление в смъртта. Утук’ку, господарката на планината, бе по-стара, отколкото му бе възможно да си представи, и знаеше много неща. Вероятно би могла да научи онова, което искаше, и без да причинява ужасни мъки. Но дори такава милост да бе възможна, Утук’ку не я прояви.