Той крещеше и крещеше. Огромната зала кънтеше.
Ледените мисли на Кралицата на норните пропълзяха през него, стискаха самото му същество със студени, груби нокти. Това бе агония отвъд всичко, отвъд страха или въображението. Тя го изпразваше, а той бе само безпомощен свидетел. Всичко, което се бе случило, всичките му преживявания изскочиха от него, най-съкровените му мисли и личното му аз бяха изтръгнати и изложени на показ; чувстваше се така, сякаш тя го бе разпорила като риба и бе пуснала борещата му се душа да излезе навън.
Той отново видя гонитбата по планината Урмшайм, откриването на меча, който търсеха преследваните, собствената си битка със смъртните и ситите. Присъства още веднъж на излизането на снежния дракон и на собственото си ужасно раняване — как остана премазан и окървавен, погребан под блокове многовековен лед. След това, като че ли наблюдаваше някой непознат, той загледа как едно умиращо същество се бори със снеговете, за да стигне до Стормспайк, една безименна развалина — загубил плячката си, загубил хората си, загубил дори и кучешкия шлем, който го обозначаваше като първия смъртен, станал ловец на Кралицата.
Утук’ку кимна отново, маската й като че ли гледаше нагоре към безредието на облаците над Кладенеца на Дишащата арфа. Най-после тя каза:
— Не е твоя работа да определяш дали си ме провалил, или не, смъртни. Но знай едно: не съм недоволна. Днес научих много полезни неща. Светът все още се върти, но се върти към нас.
Тя вдигна ръка. Пеенето в сенките се усили. Нещо огромно като че ли се помръдна в дълбините на кладенеца и раздвижи парите. Утук’ку продължи:
— Връщам ти името, Инген Джегер. Ти все още си Ловецът на кралицата. — Тя вдигна от скута си нов шлем с блестящо бял цвят, оформен като глава на душеща хрътка: очите и провесеният език бяха изработени от някакъв ален скъпоценен камък, а зъбите бяха ками от кост. — И този път ще ти дам да гониш такава плячка, каквато не е преследвал нито един смъртен!
Талаз от блясък се издигна от Кладенеца на Арфата и се разби във високите колони; рев като от гръм прозвънтя през залата, толкова мощен, че сякаш разтърси основите на самата планина. Инген Джегер усети как духът му се издига и направи мислено хиляда обещания към великолепната си господарка.
Сребърната маска проговори отново:
— Но първо трябва да заспиш дълбоко и да бъдеш излекуван, тъй като си навлязъл по-далеч в земите на смъртта, отколкото смъртните обикновено могат да отидат и все пак да се върнат. Ще бъдеш направен и по-силен, тъй като предстоящата ти задача ще бъде трудна.
Светлината изчезна внезапно, все едно я бе забулил тъмен облак.
Гората все още тънеше в дълбока нощ. След виковете тишината като че ли кънтеше в ушите на Деорнот, докато плещестият Айнскалдир му помагаше да се изправи.
— Усирис, вижте! — възкликна римърсгардецът задъхано. Още замаян, Деорнот се огледа, зачуден какво толкова е направил, та Айнскалдир да гледа толкова странно.
— Джосуа! — викна римърсгардецът. — Ела!
Принцът мушна Найдел в ножницата и пристъпи към тях. Останалите също се приближиха.
— Поне веднъж не успяха само да ударят и да се изпарят — каза Джосуа и се свъси. — Деорнот, как си?
— Главата ме боли. Какво гледате всички?
— То… то бе допряло нож до гърлото ми — намеси се отец Странгиард замислено. — Сър Деорнот ме спаси.
Джосуа се наведе към Деорнот, но го изненада, като погледна към краката му, коленичи и тихо каза:
— Ейдон да ни е на помощ!
Най-после Деорнот също погледна натам. На земята до краката му лежеше облеченият в черно норн, с когото се бе счепкал. Лунната светлина огряваше лице, подобно на лицето на труп, капки кръв бяха застинали по бялата кожа. Кривият тънък нож все още стърчеше от бледата ръка на норна.
— Господи! — възкликна той и се олюля.
Джосуа се наведе по-близо до норна и каза:
— Нанесъл си силен удар, приятелю. — Изведнъж очите му се разшириха, той подскочи и Найдел отново изсвистя във въздуха. Джосуа продължи, като се опитваше да говори спокойно: — Той помръдна! Жив е!