— Къде е Джирики? — попита Саймън, докато се загръщаше с наметалото.
— Вече тръгна. Но ти не се безпокой — ако не можеш да вървиш, ще те нося, какъвто си кльощав.
— Донесоха ме тук, но това не значи, че винаги ще трябва да ме носят. — В гласа на Саймън се прокрадна неочаквана студенина.
Едрият еркинландец захихика, без да се обижда:
— И аз ще съм по-доволен, ако вървиш сам, момче. Троловете правят много тесни пътечки. Нямам желание да нося никого.
Саймън трябваше да спре за момент на входа, за да свикне със светлината — отблясъците на снега, въпреки облачното време, бяха почти непоносими за очите му.
Стояха на широка каменна площадка, която се простираше поне на двадесет лакътя пред входа на пещерата и вече по-тясна, продължаваше наляво и надясно по склона на планината. Саймън виждаше ивиците дим от други пещери по цялото й протежение, докато тя не се загубеше зад извивките на планината. Имаше подобни пътеки на склона над главите им, редица след редица нагоре по билото. От по-високите пещери се спускаха стълби, а на многото места, където теренът не позволяваше на пътеките да се свържат, минаваха мостове, които изглеждаха направени от кожени ремъци. Като се вгледа, Саймън видя малките, облечени в кожи фигурки на деца кануки да щъкат по тези крехки опори: подскачаха небрежно, макар че едно падане би означавало сигурна смърт. Стомахът му се сви от тази гледка, така че той се обърна с гръб към планината.
Пред него се простираше огромната долина на Ийканук; по-нататък каменните съседи на Минтахок се издигаха от мъгливите дълбини чак до сивите снегоносни облаци. По-далечните върхове бяха като малки черни точки. Миниатюрни фигурки, едва видими през тъмната долина, се суетяха по виещите се между билата пътеки.
Три трола, прегърбени на седлата, идваха по пътеката, яхнали рунтави овни. За да се махне от пътя им, Саймън бавно отиде към ръба на площадката и спря само на няколко стъпки от него. Погледна към дъното на пропастта и усети, че му се повдига, както на Урмшайм. Склонът на планината, тук-там прошарен от преплетени вечнозелени растения, рязко се спускаше надолу, пресечен от още повече свързани със стълби площадки точно като тази, на която стоеше и той. Забелязал внезапната тишина, Саймън се обърна и потърси с поглед Хейстън.
Тримата ездачи бяха спрели на средата на широката пътека и с учудване зяпаха Саймън. Хейстън, почти скрит в сянката на пещерата, му изкозирува подигравателно над главите на троловете.
Двама от ездачите имаха редки бради. И тримата носеха огърлици от едри мъниста с цвят на слонова кост върху дебелите си палта. Държаха богато украсени копия със завити като на овчарски геги краища — явно ги използваха, за да подкарват рогатите си ездитни животни. Всички бяха по-високи от Бинабик — няколко дни в Ийканук бяха убедили Саймън, че приятелят му е много дребен за трол. Тези тримата изглеждаха и доста по-примитивни и опасни от Бинабик. Бяха добре въоръжени и със свирепи лица, заплашителни въпреки дребния им ръст.
Саймън зяпаше троловете. Те му отвръщаха със същото.
— Всички са чували за тебе, Саймън — избоботи Хейстън. Тримата ездачи вдигнаха глави, стреснати от силния му глас. — Но все още никой не те е виждал.
Троловете тревожно изгледаха високия еркинландец, след което примляснаха и забързаха към завоя.
— Даде им повод за клюки — подсмихна се Хейстън.
— Бинабик ми разказваше за дома си — каза Саймън, — но ми беше трудно да разбера какво искаше да каже. Нещата никога не са такива, каквито си мислиш, че ще са, нали?
— Само добрият Усирис знае всички отговори. А сега, ако искаш да видиш малкия си приятел, по-добре да тръгваме. Ходи внимателно и не толкова близо до ръба, така да се каже.
Двамата бавно вървяха надолу по виещата се пътека, която ту се стесняваше, ту се разширяваше. Слънцето бе високо, но бе скрито зад няколко саждивочерни облака. Хапещ вятър помиташе лицето на Минтахок. Върхът някъде горе бе покрит с бял лед, също както и високите върхове оттатък долината, но тук, на тяхната височина, не бе валяло толкова сняг. Имаше няколко дълбоки преспи на пътеката, доста други до пещерните входове, но сухи скали и гола земя също се забелязваха във всички посоки. Саймън не знаеше дали е нормално за Ийканук да има толкова сняг през първите дни на месец тиагар, но беше сигурен, че снегът и суграшицата са му омръзнали до смърт. Всяка снежинка, попаднала в очите му, бе равнозначна на обида, а белязаната плът на брадичката и бузата го болеше ужасно.