Вече бяха излезли от частта на планината, която изглеждаше населена, и наоколо не се виждаха много тролове. Тъмни силуети надничаха през дима на някои от отворите на пещерите. Други две групи ездачи ги задминаха, като се забавиха само за да ги позяпат и после си продължиха по пътя.
Подминаха няколко деца, които си играеха в една преспа. Малките тролчета, малко по-високи от коляното на Саймън, бяха навлечени с дебели кожени палта и панталони — приличаха на малки кръгли таралежи. Когато двамата човеци минаха покрай тях, те се ококориха и високата им гълчава за момент затихна, но не побягнаха, нито показаха какъвто и да било признак на страх. Саймън хареса смелостта им, помаха им и им се усмихна, като внимаваше за болката в устата си.
Пътеката зави и ги отведе от северната страна на планината. Шумът от обитателите на Минтахок изчезна напълно и бяха сами с гласа на вятъра.
— Хм, нещо не ми харесва тук — каза Хейстън.
— Какво е това? — Саймън посочи нагоре по склона. На една каменна площадка високо над главите им се издигаше странна яйцевидна постройка, направена от внимателно подредени блокове сняг. Блещукаше едва забележимо, оцветена в розово от косите лъчи на слънцето. Пред нея стояха редица безмълвни тролове, здраво стиснали копия. Лицата им гледаха строго изпод качулките.
— Не сочи, момко — каза Хейстън и внимателно свали ръката на Саймън. Дали няколко от пазачите не погледнаха надолу? — Това е нещо важно, Джирики ми каза. Наричат го Снежната къща. Много са развълнувани заради нея точно сега. Не знам защо… а и не искам да знам.
— Снежна къща? Живее ли някой в нея? — Саймън пак се зазяпа нагоре.
Хейстън поклати глава.
— Джирики не каза.
— А ти много ли си говорил с Джирики, откакто сме тук? Искам да кажа, след като не можеше да говориш с мен?
— Ами да — отвърна Хейстън, после изведнъж млъкна. — Всъщност не чак толкова. Той като че ли винаги… мисли за нещо голямо, нали разбираш? Нещо важно. Обаче е добър, посвоему. Не точно като човек, ама иначе не е лош.
И след още едно кратко замисляне добави:
— Не е каквото си мислех, че ще е едно приказно същество. Говори като нормален човек. — На устните му се появи усмивка. — И има много добро мнение за тебе, определено. По начина, по който говори, човек може да помисли, че ти дължи пари.
Хейстън захихика.
Ходенето бе дълго и уморително за неукрепналия Саймън. Въпреки че Хейстън го подкрепяше за лакътя всеки път, когато залитнеше, Саймън вече бе започнал да се чуди дали ще успее да направи и крачка повече. Накрая стигнаха едно голо петно по средата на пътеката — като камък насред река — и се озоваха пред голямата пещера на Ийканук.
Огромната дупка, поне петдесет крачки от единия до другия край, зееше като уста, готова да произнесе някаква тържествена присъда. Навътре се виждаха няколко огромни обрулени от вятъра статуи — прегърбени под тежестта на покрива, сиво-жълти, почти като изгнили зъби, човекоподобни фигури с кръгли коремчета. Облите им глави бяха украсени с овнешки рога, а от устите им стърчаха големи бивни. Бяха толкова обрулени от лошото време през вековете, че лицата им почти бяха загубили чертите си. Стреснатият Саймън си помисли, че изглеждат по-скоро незавършени, отколкото древни — като че ли дори и в този момент те се създаваха от първичния камък.
— Чидсик уб Лингит — обади се един глас зад гърба му. — Къщата на предшественика.
Саймън подскочи от изненада и се обърна. Джирики стоеше до него и гледаше нагоре към слепите каменни лица.
— Откога си тук? — Саймън се засрами, че е бил изненадан така. Отново обърна глава към входа. Кой би могъл да предположи, че малките тролове са издълбали толкова огромни пазачи?
— Излязох да те посрещна. Здравей, Хейстън.
В отговор пазачът изръмжа и кимна. Саймън отново се зачуди как са се развили отношенията между еркинландеца и сита по време на дългото му боледуване. Понякога дори на него му беше много трудно да разговаря с потайния и загадъчен принц Джирики. Как ли изглеждаха нещата за откровен войник като Хейстън, който не бе свикнал като Саймън на влудяващите намеци на доктор Моргенес?