Зед прибра полите на дългата си, напоена с кръв роба и коленичи до нея. Тя се опита да го отпрати с ръка, докато с другата притискаше корема си, за да не изскочат вътрешностите й през ужасната рана.
— Моля ви, тук има толкова други хора, на които трябва да се помогне.
Зед повдигна вежди. Лицето й бе мъртвешки бледо. През челото й минаваше фина златна верижка със син камък. Той толкова пасваше на цвета на очите й, че човек можеше да го вземе за трето око. Камъкът му се стори познат и магьосникът се запита дали е възможно да е онова, за което си мисли, или е просто най-обикновена дрънкулка. Отдавна не бе виждал някой, който да носи Синия камък по призвание. Жена на нейната възраст със сигурност нямаше откъде да знае какво представлява той.
— Аз съм магьосникът Зедикус Зу’л Зорандер. А ти коя си, дъще, че си позволяваш да ме поучаваш?
Лицето й пребледня още повече.
— Простете ми, магьоснико…
Тя се поуспокои, щом Зед сложи пръсти на челото й. Болката се вряза в тялото му с такава сила, че дъхът му секна и той инстинктивно дръпна ръка. Едва сдържа внезапно бликналите в очите му сълзи, предизвикани от болката. Вече нямаше никакво съмнение — тя наистина носеше Камъка по призвание. Окачен на челото, този Камък с цвета на очите на онзи, който го носи, беше знак за способност да се гледа не само с физическите очи.
Една ръка се протегна и го сграбчи грубо за робата.
— Магьоснико! Ще се погрижиш първо за мен!
Зед чу зад себе си нечий отвратителен глас и се обърна.
— Аз съм лейди Ордит Кондейтит де Дакидвич, от рода Баргейлас. Тази никаквица тук е моя прислужница. Ако беше толкова бърза, колкото се изисква от нея, сега нямаше да страдам така. Без малко да загина заради тази ужасна повлекана! Ще се погрижиш първо за мен! Не мога да чакам нито миг повече!
Зед хвърли бегъл поглед към жената и веднага разбра, че раните й изобщо не са сериозни.
— Простете, милейди! — Той демонстративно постави пръсти върху главата й. Нищо страшно, както и предполагаше. Леко натъртени ребра, няколко повърхностни охлузвания по крака и ръката.
— Е? — Ръката й стискаше сребърното колие на врата й. — Магьосници! — намусено промърмори тя. — Безполезни твари, мен ако питат. А и тези некадърници войниците! Сигурно пак са били заспали по постовете си. О, Господарят Рал ще бъде уведомен незабавно! Е, какво става с моите рани?
— Милейди, страхувам се, че не мога с нищо да ви помогна!
— Моля!? — тя го сграбчи грубо за яката. — По-добре се постарай да можеш, че иначе аз ще се постарая Господарят Рал да забучи тъпата ти глава на кол. Да видим тогава как ще ти помогне нефелната ти магия!
— Разбира се, милейди! Ще направя всичко, което е по силите ми.
Зед откъсна парче плат от ръкава на скъпата й сатенена рокля и отново постави ръка на челото на жената със Синия камък. Тя простена при опита му да отстрани част от болката й и да й вдъхне малко сила. Неравномерното й дишане се поуспокои. Без да сваля ръката си, Зед приложи някои дребни магически трикове, за да облекчи режещата болка. В същия миг се чу крясъкът на лейди Ордит:
— Роклята ми! Той ми съсипа роклята!
— Съжалявам, милейди, но не можех да рискувам ръката ви да загнои. По-добре да загубим една рокля, отколкото една ръка. Не е ли така?
— Ами, да, сигурно…
— Десетина-петнайсет шева ще са достатъчни — каза той на лечителката, която му се притече на помощ и коленичи между двете жени. Строгите й сиво-сини очи фиксираха за секунда незначителните одрасквания по тялото на лейди Ордит, след което се спряха върху магьосника.
— Сигурна съм, че вие най-добре знаете какво трябва да се направи, магьоснико Зорандер — каза тя с равен глас.
Единствено погледът й му подсказа, че е разбрала истинските му намерения.
— Какво? Ще позволиш на твоите некадърни помощнички да вършат работата вместо теб?!
— Вижте, милейди, аз съм стар човек. Ръцете ми треперят, пък и никога не съм бил особено добър в бродериите. Страхувам се, че може да ви причиня повече щети, отколкото да ви помогна. Но щом настоявате, мога да опитам.
— Не! — озъби се тя. — По-добре остави на нея!
— Чудесно — каза той и погледна лечителката. По лицето й не можеше да се прочете нищо, но бузите й пламнаха.
— Страхувам се, че има много малка надежда за тази жена, раните й са ужасни, а като се има предвид и болката, която изпитва… Имате ли още корени от акация в джобовете си?
Лечителката учудено повдигна вежди.
— Да, но…
— Чудесно — побърза да я прекъсне той, — мисля, че две кубчета ще са достатъчни.
— Две кубчета? — отново повдигна вежди тя.
— Дори не си помисляйте да пестите на мой гръб — изкрещя лейди Ордит. — Ако не стигат за всички, тогава някой по-маловажен ще трябва да бъде лишен. Аз заслужавам пълна доза.