— Точно така! — Зед погледна лечителката. — Дайте й пълна доза. Три кубчета, но счукани, в никой случай цели!
Лечителката ококори очи, устните й повториха невярващо и без глас: „Счукани?!“
Зед я стрелна с поглед и кимна настоятелно. Ъгълчетата на устата й се извиха в едва сдържана усмивка.
Акациевите корени облекчаваха болките от малки рани, но само ако бъдат погълнати цели. Достатъчно беше едно малко кубче. Счукани, щяха буквално да прогорят вътрешностите на уважаемата дама и тя щеше да прекара по-голямата част от следващата седмица в усамотението на едно много деликатно място.
— Как се казващ, драга? — попита Зед лечителката.
— Кели Хайлик.
— Кажи ми, Кели — уморено въздъхна Зед, — има ли още много хора, които се нуждаят от неоценимата ти помощ?
— Не, сър, Миди и Анали току-що прегледаха последните.
— В такъв случай би ли отвела лейди Ордит някъде, където тя няма да… където ще се чувства по-комфортно.
Кели хвърли поглед към жената, на чието чело Зед все още държеше ръката си. Задържа очи върху дупката в корема й, после вдигна глава обратно към магьосника.
— Разбира се, магьоснико Зорандер. Предполагам, че вече сте много изморен. Ако искате, по-късно можете да наминете при мен. Ще ви направя стенадинов чай. — На устните й отново се появи лека усмивка.
Зед не можа да се въздържи и също се усмихна. Освен като освежително средство стенадиновият чай се използваше и за приготвяне на любовен еликсир. По блясъка в очите на лечителката Зед разбра, че тя майсторски приготвя отварата.
Той й смигна.
— Може и да намина.
При всеки друг случай магьосникът би се замислил сериозно над предложението й. Тя определено беше симпатична жена. Но точно сега това бе последното, за което можеше да се мисли.
— Лейди Ордит, как се казва прислужницата ви?
— Джебра Бивинвиър. Напълно безполезно създание. Безочливо и мързеливо.
— Успокойте се, повече няма да ви се наложи да търпите непристойното й поведение. Ще й е необходимо доста време, докато се възстанови. Пък и вие много скоро ще напуснете Двореца.
— Да напусна Двореца ли? Какво искаш да кажеш? — Тя навири нос. — Нямам никакво намерение да го правя.
— Това място вече не е достатъчно безопасно за толкова високопоставена дама като вас. Ще трябва да напуснете в името на собствената си сигурност. Както сама казахте, войниците са поспаливи некадърници. По-добре ще е да заминете.
— Е, аз просто не възнамерявах…
— Кели — погледна я той строго, — моля те, заведи лейди Ордит някъде, където ще можеш да се погрижиш по-добре за нея!
Кели помъкна огромното туловище на лейди Ордит навън, преди да е успяла да създаде нови главоболия на магьосника. Зед се усмихна топло на Джебра и отстрани полепналите по лицето й къси кичури руса коса. Тя продължаваше да притиска с ръка ужасната рана на корема си. Зед почти бе успял да спре кръвотечението, но това нямаше да подобри нещата. Излезлите от тялото й органи трябваше да бъдат върнати по местата им.
— Благодаря ви, сър, сега вече се чувствам много по-добре, ако ми помогнете да се изправя, няма повече да ви безпокоя.
— Лежи си спокойно, дете — каза той нежно. — Трябва да поговорим.
Строгият му поглед накара струпалите се наоколо зяпачи да отстъпят назад. Войниците разбраха намека и се постараха да разпръснат тълпата.
Устните на младата жена трепереха, гърдите й се повдигаха неравномерно. Тя едва събра сили да кимне.
— Ще умра, нали?
— Не искам да те лъжа, дете. Раната ти е на ръба на възможностите ми, дори и да бях добре отпочинал. Сега обаче нямаме достатъчно време, за да мога да отдъхна както трябва. Ако не направя нещо, и то веднага, ще умреш. Ако обаче опитам и се окаже, че раната ти е по-сериозна, отколкото предполагам, и е извън възможностите ми, краят ти ще дойде по-бързо.
— Колко ми остава?
— Не зная точно, може би няколко часа, може и цяла нощ. Мога поне да успокоя болката ти, за да прекараш в спокойствие последните си мигове
Тя затвори очи. В ъглите им напираха сълзи.
— Никога не съм предполагала, че ще ми е мило за живота.
— Заради Камъка на прозрителя, който носиш ли?
Тя рязко отвори очи.
— Вие знаете? Разпознали сте Камъка? Знаете какво съм?
— Да, знам. Минаха много години, откакто хората веднага разпознаваха Прозрителя по Камъка на челото му. Но аз съм стар. И си го спомням. Заради него не искаше да ти помогна, нали? Защото се страхуваше от онова, което можеш да ми причиниш, когато ме докоснеш?