Удивен от истинността на думите си, Зед извади от вътрешния джоб на робата си една кесия. Разклати я и монетите в нея зазвъняха.
— Това е за джобни, а може да остане нещо и за заплата, ако си съгласна да си намериш нов работодател.
Тя взе кесията и я претегли на ръка.
— Ако това вътре е мед, е крайно недостатъчно. Освен ако този работодател не си ти, разбира се — каза тя и се приближи към него. В очите й проблясваха едновременно сърдити и весели пламъчета. — Ако пък е сребро, е твърде много.
Зед каза простичко:
— Злато е.
Тя примигна, изненадана от отговора му.
— Но, общо взето, няма да работиш за мен.
Джебра се вторачи в кесията, пълна със златни монети, след това вдигна очи към магьосника.
— А за кого тогава?
— За Ричард. Новия Господар Рал.
Тя пребледня и енергично поклати глава, раменете й потръпнаха. Бързо пъхна кесията в ръцете на Зед.
— Не. — Лицето й беше станало още по-бледо, тя отново поклати глава. — Не, съжалявам. Не искам да работя за него. Не.
Зед се намръщи.
— Той съвсем не е лош човек. Всъщност дори има добро сърце.
— Знам.
— Знаеш кой е?
Тя заби поглед в скута си и кимна.
— Знам. Видях го вчера. В първия ден на зимата.
— И си получила видение за него?
Гласът й беше слаб и изпълнен със страх.
— Да.
— Джебра, трябва да ми разкажеш всичко. До най-малката подробност. Моля те. Много е важно!
Тя го погледна изпод вежди, задържа дълго погледа си върху него, след това отново сведе очи и прехапа долната си устна.
— Беше вчера, по време на сутрешното отдаване. Когато чух звънеца, отидох на един от площадите за отдавания и го видях да стои прав, забил поглед в езерото. Забелязах го, защото носеше Меча на Търсача. И защото е висок и красив. А също и защото не бе коленичил като останалите. Стоеше прав и гледаше прииждащите хора. Когато се приближих към него, погледите ни се пресякоха. Само за миг. Силата, извираща от него, спря дъха ми. Един Прозрител може да долови определени типове сила, като например дарбата, струяща от някой човек. — Тя вдигна поглед към Зед. — И преди съм виждала хора с дарба. Виждала съм техните аури. Те излъчват същото като теб; усеща се топлината, благородството им. Твоята аура е красива. При него беше различно. Вярно, имаше нещо от тази красота, но примесена с нещо друго.
— Насилие — внимателно подхвърли Зед. — Нали е Търсач.
Тя кимна.
— Може би, не знам; никога не съм виждала друг като него. Но мога да ти кажа какво точно усетих. Имах чувството, че съм потопила лицето си в леденостудена вода, без да съм успяла да си поема въздух предварително. При мен е различно. Понякога изобщо не мога да получа видение за някого. Друг път става, без да го искам. Не мога да определя кога ще се случи. Ако човекът срещу мен е в беда, аурата му се вижда по-ясно и виденията ми са съвсем ярки. Неговата аура блестеше като светкавица по време на буря. Той изпитваше огромна емоционална болка. Като животно в капан, което се опитва да прегризе собствения си крак, за да се освободи. В него вилнееше ужасът от това, че е принуден да измени на приятелите си, за да ги спаси. Не го разбирах. Струваше ми се, че в това няма никакъв смисъл. Яви ми се образът на една жена. Много красива, с дълги коси. Може би беше Изповедник, макар че не знам дали това е възможно. Аурата му излъчваше толкова силна пареща болка за нея, че инстинктивно посегнах към лицето си. Очаквах кожата ми да е пламнала. Дори и да не бях на отдаване, пак щях да коленича, повалена от изгарящата болка, излъчваща се от него. Тъкмо се канех да стана и да отида при него, за да се опитам да го успокоя, когато видях да се приближават две Морещици, които бяха забелязали, че не е коленичил. Той не почувства страх, но все пак падна на колене, отчаян от ужасното предателство, което трябваше да извърши. Успокоих се, когато го видях да коленичи; мислех, че всичко ще свърши с това. Бях благодарна, че се докоснах само до аурата му, а нямах истинско видение. Не исках да имам видение за този мъж. — Тя отмести погледа си, очевидно потънала в спомена за преживяното.
— Но това не беше всичко, нали?
Очите й възвърнаха погледа си.
— Не, не беше. Помислих си, че най-страшното е минало, но онова, което последва, далеч надхвърляше видяното до момента.
Джебра потърка ръцете си една в друга.
— Тъкмо пеехме отдаването към Татко Рал, когато той изведнъж се изправи. На лицето му грееше усмивка. Беше разрешил загадката, която го измъчваше. Беше подредил и последното парченце в разбърканата мозайка. Аурата му беше изцяло изпълнена с лицето на жената и с неговата любов към нея. — Тя поклати глава. — Горко на онзи, който се осмели да застане между тях двамата. С него ще бъде свършено, преди да има възможност да разбере какво става.