— Драконите също притежават магия — каза тя. — Дай си ръката.
Той протегна ръка към нея, а тя пусна парчето в разтворената му длан.
— Доколкото разбрах, ти май имаш таланта непрекъснато да се забъркваш в неприятности. Пази това. Ако някога изпаднеш в голяма беда, извикай ме с него и аз ще дойда. Но внимавай, защото то ще ти помогне само веднъж.
— Как да те извикам?
Главата й се доближи до неговата.
— Ти притежаваш дарбата, Ричард Сайфър. Просто го стисни в ръката си и ме повикай. Аз ще те чуя. Но запомни — когато си в голяма беда.
— Благодаря ти, Скарлет, но аз не притежавам никаква дарба.
Скарлет отметна назад глава и избухна в смях. Земята се разтресе. Люспите по врата й затрепериха. Когато смехът й постепенно заглъхна, тя извърна леко глава и го изгледа с жълтото си око.
— Ако ти не притежаваш дарбата, то тогава никой не я притежава. Бъди свободен, Ричард Сайфър.
Цялото село наблюдаваше мълчаливо смаляващата се в златистото небе фигура на червения дракон. Ричард обви с ръка кръста на Калан, придръпвайки я към себе си.
— Надявам се за последен път чувам подобни нелепици — че съм притежавал някаква си дарба — измърмори той. — Наблюдавах те отгоре. — Той посочи с брада към отсрещната страна на площада. — Ще ми кажеш ли каква беше цялата тази история с онзи приятел?
Чандален се правеше, че не я забелязва.
— О, не беше нещо важно!
— Дали ще можем някога да останем насаме? — престорено свенливо попита Калан. — Подозирам, че в противен случай няма да издържа и ще започна да те целувам пред всички.
Над импровизираното тържество се спускаше сумрак. Светлината бе оскъдна и скоро съвсем щеше да изчезне. Ричард огледа старейшините, наметнати с кожите си от койот, които се бяха събрали под навеса, покрит с трева. Всички грееха в усмивки и разговаряха оживено. Там бяха и съпругите им, както и няколко деца. Край навеса се спираха хора, които приветстваха двамата със завръщането, усмихваха се и си разменяха леки потупвания. Хлапетата отсреща гонеха кафявите кокошки, които не искаха нищо друго, освен да си намерят спокойно местенце за през нощта. Кокошките кудкудякаха и притеснено приплескваха с криле, опитвайки се да избегнат малките ръчички. Калан се чудеше как издържаха тези деца голи в студа. Жени в празнични дрехи разнасяха плетени подноси с хляб от тава, гланцирани глинени паници с печени чушки, оризови питки, варен фасул, сирене и печени меса.
— Нима се надяваш да ни оставят да се измъкнем, преди да сме им разказали цялата история за голямото си приключение?
— Какво голямо приключение? Всичко, което си спомням, е, че през цялото време бях изплашена до смърт и че се бях забъркала в повече неприятности, от колкото можех да се измъкна. — Сърцето й се сви, когато си спомни как бе научила, че Ричард е пленен от Морещица. — И мислех, че си умрял.
Той се усмихна.
— Наистина ли не знаеш? Та нали точно това е приключение — да си в голяма опасност.
— Имах толкова приключения, че ми стигат до края на живота ми.
Ричард сякаш изведнъж потъна в себе си.
— На мен също.
Погледът й се спря на червения кожен Агиел, който висеше на златна верижка около врата му. Тя се пресегна и взе парченце сирене от един поднос. Лицето й грейна. Доближи сиренето до устата му.
— Може би ще успеем да си измислим история, която да звучи като истинско приключение. Някакво кратко приключение.
— Нищо против — каза той и гризна от сиренето, което тя държеше пред устата му.
В следващия миг го изплю в ръката си и направи кисела физиономия.
— Отвратително! — прошепна той.
— Така ли? — Калан помириса останалото в ръката й парченце и си гризна съвсем мъничко. — Е, аз и бездруго не обичам сирене, но не ми се струва по-гадно от обикновено. Не мисля, че е станало по-отвратително.
Ричард все още се мръщеше.
— Аз пък мисля точно обратното.
Калан замълча за миг, след това се намуси.
— Вчера ти не хареса и сиренето в Двореца. А Зед твърдеше, че нищо му няма.
— Нищо му няма ли? Имаше вкус на мърша. Аз обичам сирене и забелязвам подобни неща. Мога да различа лошото сирене от хубавото.
— Е, аз пък мразя сирене. Може би започваш да придобиваш някои от моите навици.
Той зави една печена чушка в парче хляб от тава и се ухили кисело.
— Не мога да си представя по-ужасна съдба.
Докато му се усмихваше в отговор, тя видя да се приближават двама ловци. Гърбът й настръхна. Ричард забеляза реакцията й и също се изправи на мястото си.
— Тези двамата са от хората на Чандален. Какво ли искат? — Тя му смигна. — Бъди добро момче, не искам повече приключения.